Както всичко, което съм писал досега, “Рана” е дълбоко личен. От друга страна — стъпил е върху изцяло документални източници, т.е. няма как да не е и исторически. А може ли да е и двете? Проучвах хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, свързани с Първата световна война, двете Балкански войни и ужасите, през които минава цивилното население, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното движение в Тракия и Македония. Потънах в епохата, съпреживявах и възторга и болката на предците ни и, честно казано, беше трудно да съм едновременно и тук сега и там тогава, а на моменти непосилно.

Въпреки документалната си основа, “Рана” е художествено произведение и като такова, то е исторически и политически субективно.

Как стигнах до тази книга?

Веднага, след като написах “Хавра” започнах проучвания за роман, в който преплитах събития около 1944 с травми от моята семейна история. В процеса на изследване на това тежко минало обаче ставаше все по-ясно, че за да обясня процеси, довели до концентрационния лагер в Белене, например, трябваше да се връщам назад и все по-назад към 1925-та, към 1923-та, към непостигането на българския “национален идеал” с края на Първата световна война през 1918, която пък беше свързана със злополучната за България Междусъюзническа война от 1913, тя пък с Балканската от 1912, което пък ме отвеждаше към ужасната съдба на българското население в Одринска Тракия и Македония, към четническото движение и Илинденско-Преображенското въстание от 1903…

Докато изследвах все по-отблизо този период се запознавах с една много различна от днешната, но и много позната България, изправена пред същите трудноразрешими проблеми.

Във всяко българско село и град има паметници и паметни плочи със ситно изписани имена на загиналите във войните на национално обединение. Паметник идва от памет. Но памет няма. Памет за онази различна България — тази, която постига Съединението през 1885, която обявява своята Независимост през 1908 и, която воюва с доскорошната си потисница Османската империя през 1912 и си връща Тракия, която през септември 1916 освобождава от някогашните си освободители (руснаци и румънци) родната Добруджа — няма.

Паметта за самоотверженост, идеализъм, успех, нравствени и военни подвизи беше подменена, неудобните истини бяха изличени и забранени, или подменени с лъжи, а образованието в продължание на цели 45 години довърши останалото.

И кой днес се сеща за големите български генерали — ген. Киселов, ген. Тошев, ген. Кантарджиев, ген. Колев, ген. Жеков, ген. Вазов, ген. Савов, ген. Жостов, ген. Протогеров и мн. мн. други? Кой днес помни майор Векилски и подполковник Дрангов?! Те са днес само имена на полуизоставени села, градове, улици с разбити тротоари, изпразнени от съдържание и минало. И след като няма спомен за тези знатни имена, какво остава за загиналите безименни войници?

А какво да говорим за стотиците хиляди безименни бежанци - от Тракия, Македония, Мала Азия? Кой помни техните страдания? И кой да ги разкаже?

Затова и посветих тази книга на тях, на незапомнените.

Беше ми трудно да я напиша.

Но пък беше невъзможно и да я измълча.

От фейсбук