В 17,48 часа на 22 септември дойде есента. Един сезон, които винаги ще бъде ъндърграунд сред останалите сезони. За едни прекалено носталгичен, за втори напукан от тъга, за трети натъпкан с толкова много горчиви илюзии, че винаги можеш да се загубиш безвъзратно в тях. За повечето есента винаги е символ на самотата, на безкрайното реене в носталгии, на тежки равносметки, на отчужденост. Вероятно
“вина” имат знайни
 и незнайни писатели,
изписали тонове страници за тръпчивия вкус на падащите листа, за пътуващите облаци към нищото, за ромона на дъждовните капки, за локвите, в които можеш да пускаш книжни кораби, без да те интересува дали отиват към Ливърпул или Венеция. Всичко това винаги е правило есента много специален сезон, в който човек има нужда от различни сетива, за да възприема, от малко повече свобода, за да чете между редовете. Но най-вече от вътрешна философия, за да бъде в
тотална хармония
с нея. Винаги съм имал чувството, че за голяма част от човечеството този отрязък от време сякаш е изкуствено пришит до останалите, отпечатан на различна хартия, отместен встрани, имплантиран напук. Чел съм стотици теории
защо точно това
 е сезонът на самоубийците,
на разводите, на депресиите, на мъката. Нито една от тях обаче не ме е убедила напълно, че дъждовните капки, облаците и танцът на листата са причина за това. Дори обратното. Въпреки задълбочените анализи, че това е сезонът с най-висок праг на душевен дискомфрот, на безсмисленост, на тъга, на подобни работи, те никога не са били докрай издържани. Някак са се самооборвали. Никога не са влизали в същността. Или казано по друг начин - тази материя винаги е оставала недостъпна за изследователите .
Имам чувството, че тук, в България, направо мразим този сезон Отнасяме се с него като с мащеха. Като с една голяма, ширнала се несправедливост, като нещо, което трябва колкото се може по-бързо да отмине. И да се забрави. И как няма да е така, когато точно в тези три месеца всичките мисли и разсъждения отиват към тока, парното, сиренето, олиото, кашкавала. Някак точно в тези три месеца релефът на съществуването ни болезнено се изостря. Чувствата ни за справедливост и несправедливост разкъсват телата. Пътуването от сметка към сметка става все по-категорично, а вероятно
болката от изхарчените пари през лятото придобива медицински оттенък
И сякаш точно в тези деветдесет дни започваме да си мислим колко сме жалки, колко ни е трудно да преживеем, колко сме объркани, нелепи. И точно в този отрязък от време изпадаме в жесток дисбаланс, в тежка недостатъчност. Започваме да се самобичуваме, да се самоанализираме, да остаряваме някак по-бързо от общоприетото. Да се олицетворяваме с най-жалките нищожни същества на планетата. С амеби, бутащи живота минута за минута, час за час, седмица за седмица. С птици, чиито криле са завехнали някъде сред облаците.
А всъщност есента е нещо прекрасно. И някак не заслужава точно тогава да се случва всичко това. Не заслужава
да избиваме върху нея всичките си комплекси, тревоги, мъки
Да я принизяваме до частната си епикриза, да обругаваме жълтъка в тялото . Тя е толкова уникална в своите послания, толкова екстравагантна във философията си, толкова интимнонежна в смислите си. Понякога дори си мисля колко би било хубаво да бъде вечна есен. Може би само тогава ще помълчим пред собствените си грешки, ще гледаме малко по-напред от Аз-а си, и най-важното - ще бъдем по-дистанцирани от блудкавото ежедневие.
Есента е естествен коректив
за тези неща. И пълна противоположност на останалите три сезона, в които панаирът на суетата винаги има подобаващо място. Дори бих казал, малко повече от необходимото.
На 22 септември, в 17,48 ч. дойде есента. Мисля си, че това е едно от най- хубавите неща, които са се случвали през последните месеци. Въпреки всичко.