Започна българското футболно първенство. Отекна първият съдийски сигнал. За хората, обичащи магиката на кръглата топка, всяка година по това време разцъфва някаква надежда. Но имам дълбокото усещане, че тази футболна година ще има само мъка. И то голяма, безпризорна, Чехова мъка, шляеща се по стадиони, терени...
А сноповете светлина, които винаги идват с надеждата, са се стопили още преди първия съдийски сигнал. Всъщност те угаснаха още с незабравимата ария на българските отбори по европейските сцени.
Вероятно за тази мъка една от причините е така наречения трансферен прозорец в България. Лично според мен: едно от най-любопитните неща, които се случват тук. А си мисля, че е и повод за вдъхновение на хора, занимаващи се с изкуство, особено с кино...
Ето с няколко думи какво представлява той.
В началото на лятото идва първата вълна футболисти
за трансфериране в български отбори. Всички са с някакви екзотични имена, подобни например на Артур Антунеш Коимбра-Зико. Идват като звезди с куфари и самочувствие, подобно на късния Ерик Кантона. След една седмица се разбира, че са играли аматьорски футбол в пета - шеста дивизия. И много повече се интересуват от импресионизъм или ренесанс, отколкото от футболната методика на ранния Моуриньо. И че просто хората са дошли от плажове, кръчми, бирарии - ей така, да разтъпчат нозе по чаровната българска земя.
И айде, обратно
на летището...
Идва втората вълна
С още по-големи куфари, с още по-големи, бели усмивки. Имаш чувството, че всички са рекламни лица на паста за зъби. Те са с още по-звучни имена от името на Зико. Куфарите им леко убиват, но все пак дават просторни интервюта, в които винаги казват, че е голяма чест да играят в българското футболно първенство.
Че ще спечелят всички титли. Че искат публиката да ги обожава. Че цял живот са живели за тази публика...
Милата българска футболна публика...
После се разбира, че единият е объркал държавата, вторият е студент по психология и е избягал от университета, третият е контузен и трябва да изкара няколко месеца на калните бани в Поморие, преди да започне бляскава кариера по родните терени. Обаче треньорът е много наранен заради калните бани и пак го праща на летището.
И така трета, четвърта, пета вълна... И пак на летището. Пак на втори терминал.
От тук следва и проблемът за феновете - те вече не са фенове, а някакви изпращачи и посрещачи на втори терминал. Вместо да си гледат хореографията, да си учат песните за любимите отбори, те висят на летището и енергията отива в посрещане и изпращане. После на стадиона половината песни се сричат или се пеят до първи куплет.
А да не забравяме, че голяма част от тях имат семейства и браковете им се клатят поради същата причина.
След като всички са изпратени и отлетели безаварийно, започва вътрешно клубно разследване:
Кой доведе тези хора!? Ние ли сме най-тъпите?
Докога така!?
Започва едно голямо цъкане, мигане, скимтене, повдигане на раменни и други стави.
Факсове, писма, разправии, оле-мале... Въобще, епохална разправия...
И се слага край на трансферния прозорец.
И дори да звучи като пародия - това си е истина.
А изводът е един: докато в българските отбори продължава голямото посрещане-изпращане на летището, а футболисти с имена Георги, Иван, Димитър, ходят немили-недраги в собствената си Родина, мъката ще става още по-обемиста.
И в един момент нито ще има мъка, нито футбол.