Имам чувството, че думите на Станка Златева след срещата  с Воробьова “позор”, “за нищо не ставам” регистрираха във всеки от нас по едно малко земетресение.
Имам още едно чувство - че с тези думи тя спечели няколко олимпиади напред и се качи на една съвсем друга стълба в личните ни класации. И трето чувство - тези думи повдигнаха челата ни с няколко сантиметра по-нагоре. Може би точно когато имахме медицинска нужда от това. Когато самочувствието ни в Лондон 2012 беше под санитарния минимум.
Какво повече да искаме от една олимпиада!? Какво повече да искаме от Пиер дьо Кубертен!?
Словесното сепуко, което си направи
 Станка Златева, вероятно търпи
 много анализи,
коментари, но едно е сигурно: енергията му е по-силна от килограми философии, от тонове литература. И както се казва: и мушиците, и поетите могат да млъкнат пред него.
Лично аз не помня през последните години по-чиста, разтърсваща изповед, искрено послание, монолог, в който е събрано всичко. Някак в две изречения беше разказан животът: светът - болката - мечтата - илюзиите - утопиите и пак болката. Някакъв разрез на битуването, на дишането, на преосмислянето. Всичко. И дори да си безчувствен, дори да си човек, чиито камертони на душата ръждясват, този монолог няма как да не те накара да дадеш допинг проба на сърцето си.
И задължително тя ще бъде положителна.
Винаги съм живял с мисълта, че
спортът не е само медали, класиране, пъшкане и охкане по рингове, зали и терени

Че всъщност спортът е много повече от това. Че някак е създаден, за да може трептенето на душата да е по-ясно, видимо. Да сканира мотаенето ни тук и после качването ни там - горе. И е много жалко, че понякога надпреварата, болезнената амбиция, безкрайните таблици за класиране и не на последно място рекламните пана отместват встрани тази изконна негова философия и много често я нокаутират още в първия рунд за назидание на романтиците. И както казва Ал Пачино, някога Холивуд бе на романтиците, сега Холивуд е на счетоводителите.
Бих допълнил Дон Корлеоне: не само Холивуд, а всичко - спортът, киното, театърът, музиката, мълчанието и виковете... Навсякъде, където се обърнеш. Без изключение.
Всичко е счетоводство
и контрол
Позволявам си подобни разсъждения, след като през тези дни, след вечерта на 9 август, видях толкова много хора някак променени. Хора с различни статуси, професии, ценностни системи, обществени и всякакви нагласи. Няма как да забравя жената от кварталното кафене, гледаща на 10 август сутринта повторението на интервюто на Станка Златева, хлипаща в шепи с разтекъл се от жегата грим. Познавам тази жена и знам, че за нея спортът е най-безсмисленото нещо на този свят. И винаги се е отнасяла към него с тежко, дори снобско презрение. Или една моя приятелка, преводачка на безброй важни книги, пренаписала толкова много истории, само ми каза: “Умрях пред телевизора! Кога ще е посрещането на летището?” Къде преводачката, цял живот занимаваща се с тъканта на метафорите...? Къде категория 72 килограма, борба...?
Ами ето къде!
Много ми се иска след тази олимпиада никой да не говори за сребърната Станка Златева. Първо - изобщо не  отива, второ - така наречената стълбичка на победителите понякога е напълно абстрактно понятие. И трето - мисля си, че това е уважение освен към нея и към самите нас. А и един народ на 9 август вечерта  връчи златния медал. Сигурен съм, че този медал е много по-тежък от 412 грама и много по-единствен от всичко останало.
Нищо че няма как да бъде регистриран в класацията по медали на лондонската олимпиада…