По време на тази олимпиада имам чувството, че живея в Азербайджан. И още по-силното чувство, че комшията ми е азер. А и вече се страхувам да цъкам телевизора, защото адски ме е страх Ивет Лалова да не стане азербайжданка.
Всъщност не е така. В България съм си, а съседът ми от десет години е влюбен в българката Ивет Лалова и е турбо маниак на екологични продукти от Родопите. Обаче как да се отърва от това чувство? Вероятно с повече дишане и издишване. Или с повече мисли за Татковината, препускайки по магистрала “Тракия”, пълнейки дробове и сливипци от красоти, взрян в поляните, ручеите и несметните богатства на Родината.
На следващата олимпиада вероятно няма да остане български спортист и
делегацията ни
 ще бъде само от
 официални лица
Ще крачат горди, изискани, от глава до пети в последен писък на модата...
Но кой ще развява флага!? Как звучи само - флаг, знаме, трибагреник...!? А и Данчо Йовчев, предполагам, ще получи покана за треньор в Азербайджан или без значение къде. Както е тръгнало, футуристичната гледка е съвсем реална. Особено като се сетя за сълзите на Мария Гроздева и Петя Неделчева. Но добре, че още има български сълзи. Сълзи с цветовете на трибагреника. Някой след олимпиадата ще направи ли ДНК анализ на тези сълзи? Те бяха искрени, болезнени. Там нямаше театър. Някъде вътре в тях се крият много неща. Там е истината. Многото приказки, фонтаните от логорея на всякакви спортни активисти са менте.
Ако
в България няма специалисти по сълзи, режисьорът Дани Бойл много разбира от тях: “Беднякът милионер” е точно това - ДНК на сълзата. А и великото откриване на Лондон 2012 си беше същото.
Давам си сметка, че е криза, зле е. Че има петдесет хиляпди неща, по-важни от постиженията на тепиха, залата по бадмингтон или гребната база. Така е. Още повече си давам сметка, че това е животът: парите винаги ще изкупят част от вината ти, могат да изместят вътрешностите ти, могат леко да предадат и друга форма на сърцето. Или казано по друг начин - да го отместят леко вдясно.
Обаче идва в повече. Колкото и да се съобразяваш с реалностите, идва в повече. Има някакъв праг на всичко. Има една тънка линия и прекрачвайки я, някак всичко губи смисъл. И утре
не можеш да застанеш
 очи в очи с хлапето си, за да му обясниш някои работи за живота, родината и всичко останало. С какви очи!?
С очите на азер, при положение че си имаш собствени?
По време на тази олимпиада за първи път се замислих каква точно функция изпълняват така наречените федерации по различните спортове в България.
Единствено знам, че всички са с много дълги и авторитетни имена. И само на абревиатура пълнят половин страница.
Но все пак какви хора работят там?! Имам чувството, че са десетки хиляди. И
 на спортист
 по колко чиновника  от федерация се падат?
Да не се окаже, че е 1 към 5? Да не се окаже, че слушаме Моцарт, а всъщност това е онзи комплексар Салиери?
Нищо чудно, Амадеус...
И пак ли за пари става дума? И само за пари ли става дума? Има ли и малко за България? Остана ли нещо за онова, за което сме се пръкнали на този свят!? Май не...
И пак ли чиновници с бели чорапки се гаврят със сълзите на големи българи.
Не е задължително ДАНС да влиза във федерациите. Всичко е повече от ясно.
Няма никакъв смисъл от тези федерации. След олимпиадата в мозъка на всеки българин те ще бъдат със статут на чейндж бюра от най-ранната епоха на мутрите.
След олимпиадата със сигурност отново ще живея в България. Надявам се моят съсед да продължава да е влюбен в Ивет Лалова. Но ако Мария Гроздева или Петя Неделчева случайно сложат друго сърце за следващата олимпиада, наложително е англичанинът Дани Бойл - специалистът по ДНК на сълзата, да стане министър на спорта на България.
А защо не и шеф на БОК?