Това не е филм, а изследване.

Каквото и да се каже за работата на Кристофър Нолан(режисура и писане) тук ще е или вече казано, или недостатъчно. Следя го от "Мементо" и както там(а и в останалите му филми) усещаш как мозъка ти тиктака, осъзнаваш усилията, които полагаш, за да следиш действието, да не изпаднеш от играта. Този филм е интелектуално приключение с емоционална отплата. Буквално взривяващ отлъстялото, лениво и все по-невъзможно за понасяне холивудско кино-статукво.

Блестящо написан, изключително сниман(70мм лента!), с актьори, които изцяло се превръщат в думите, написани от друг...

И накрая -- музиката на "Опенхаймер" е нещо, за което може да (и сигурно вече се) говори много. Композиторът Лудвиг Горансон(швед, роден 1984, учил в LA) е стихия и събитие! Създал е нещо, което едновременно работи с картините на филма, но е и напълно самостойна симфонична творба, изследваща всичко, което класическата музика предлага вече осмислено с оригинална, смела чувствителност. Многолик, гениален (според мен) музикант и продуцент(This is America на Childish Gambino!!!), който надгражда филма по един абсолютно категоричен начин.

Звуковият дизайн надминава този на "Дюнкерк".

И пак - великолепна игра на едни неузнаваеми Робърт Дауни Джуниър, Мат Деймън и Емили Блънт, които в края на краищата пак си остават себе си.

И пълен триумф на Килиън Мърфи.

С две думи - в тези горещини горещо препоръчвам "Опенхаймер".

*От фейсбук