ПАМЕТ И ПОЧИТ: ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Когато се завръщаме към личността и делото на Васил Левски, ние всъщност се завръщаме към истините за нашата национална съдба, към националното себепознание, откриваме себе си и своята национална философия. Това откритие е дълбоко драматично и трагично. Защото Апостола ни е казал всичко, което трябва да знаем и помним:

"За отечеството работим байо – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката – инак той не е наш приятел".

Но къде и кога загубихме тази истина? И защо омразата сви гнездо в нашия български дом? Нима като народ заслужавахме да понесем варварския експеримент "строителство на комунизма", наложен ни от чужда държава? Къде и в какво от съдбата на нашия народ след 9-ти септември 1944 г. можем да открием завета на Левски:

„...да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката”?

Нима накацалата по върховете на държавата ни комунистическа простотия, както и родата от Държавна сигурност на един от мераклиите днес за кмет на София, обичаха в "социалистическите години" тези българи, които им показваха ”погрешката”? И нима днес те - бивши номенклатурни комунисти и ченгета, не дължат поне едно „извинявайте” на българския народ? И ако не го правят и дори нахално тикат своите наследници отново към властта, не отричат ли по този начин и завета на Васил Левски?

Големият шанс за спасяването на живота на нашия Левски е бил в ръцете на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев. До него именно стига молбата на д-р Рашко Петров, който познава Дякона от общото им дело в Първа българска легия на Георги Раковски, препратена му от руския вицеконсул в Пловдив – известният български просветител Найден Геров. Но посланик Игнатиев категорично забранява на своя подчинен да се намесва и забърква в „тази история”. Същевременно от негов доклад от 25 януари 1873 г. до прекия му шеф – министърът на външните работи и държавен канцлер на Русия княз Александър Горчаков, става известно, че той определя като „задоволително решение” очертаващите се присъди по т.нар. „Софийско съзаклятие”. Според него „щастливият изход” от „Софийската афера” се дължи на „умереността на Великия везир, който този път изглежда е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ”. Но какви ли ще да са били руските съвети по „Софийското съзаклятие”, след като на бесилото увисва най-достойният син на България? Историкът Янко Гочев вярно отбелязва, че „..с убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение. ... С убийството на Левски граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно.”

Днес има български политици, които обслужват целите и интересите на Руската федерация. А това е държавата която в момента води поредната си престъпна война. И е недостойно именно те, обслужвачите на руската политика, да говорят за Левски. Но за съжаление ще го направят. И отново с „рапорт даден“ и „рапорт приет“ в родния му град. Ще бъде позорно.

За Васил Левски революцията не е самоцел. И освобождението има смисъл, ако е общонародно дело, а не „подарък”, за който вечно ще се изисква „благодарност” . Затова и истинските следовници на Апостола на свободата в свободна България не са рушителите на нашата държава, които прокарват чуждите руски, а по-късно и съветски интереси - русофилите и комунистите, а строителите на съвременна България, както ги нарича Симеон Радев –политиците и държавниците, които приемат Търновската конституция и полагат основите на националната ни независимост.

С идеите си за устройството на бъдещата българска държава по „вишегласие народно" Васил Левски далеч надхвърля прага на своето време. Той изисква задружните ни усилия за постигането на свобода и независимост не под чужд флаг, а със собствените ни сили. И вижда България като държава с независима външна политика, с национално самочувствие, с народ – господар на съдбата си, който не служи нито на руския цар, нито на турския султан. Затова и търси съратници за делото „от сякакви съсловия из отечеството ни".

Васил Левски пръв разбира, че българският народ трябва сам и без чужда помощ да постигне свободата си. Защото само тогава ще може да я оцени и разбере истински. Идеята му за освобождението като „дело българско" е радикална и смела. Той не желае друг вместо нас да свърши тази ни работа, друг да ни "помогне", друг да ни „освободи”. Той знае, че не съществува вълшебна бърза промяна, че не е възможно да заспиш в „робство” и да се събудиш в свобода. Знае, че този, който ни “освободи”, със сигурност след това ще ни „пороби”. Тази му мисъл е съхранена и в спомените за него. Най-добре я предава Захарий Стоянов.

В писмовното наследство на Левски няма нито един ред, който да намеква дори, че Апостола на българската свобода е бил русофил. Нито един. Ако имаше, то още при социализма този ред щеше да бъде показан и развяван като върховно доказателство за българо-руската „дружба” – от „векове за векове”. Но няма. Няма и негов съвременник, който да му приписва русофилски възгледи и очакването Руската империя да ни „освободи“. Като идеолог на националната революция Васил Левски отлично е разбирал, че империите никога не освобождават. Те винаги само „поробват”. Затова и са станали империи. Не съществуват империи „освободители“. Руската империя не е „освободител“.

В издадената през 1883 г. от Захарий Стоянов биография на Васил Левски – „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му”, четем:

„Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“.

Така Захарий Стоянов е разбрал мислите на Левски за освобождението. Това е философията на нашия Апостол на свободата. Защото Васил Левски е идеолог на националната революция, демократ с републикански идеи, а това означава, че органично не е приемал всички тирански системи. Ние затова и го почитаме. В единствения негов стихотворен опит за „автобиография” четем:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,

от българска майка юнак аз роден,

не щях да съм турски и никакъв роб,

същото да гледам и на милий род.

Това е същото, което ни е предал като спомен Захарий Стоянов. Това е съкровена мисъл. Когато Апостола пише тези редове той не знае кой ще бъде новият ни поробител. Затова и казва „турски и никакъв роб”. Никакъв роб и на друга държава, и на друга империя. Но „никакъв роб” и в социален смисъл. |Което пък ме кара да мисля, че ако бе останал жив Васил Левски щеше да бъде, също като Захарий Стоянов и Стефан Стамболов, противник на руската завоевателна политика спрямо България. И русолюбците наши щяха да го клеймят, а може би и да го убият. Както убиват Стамболов и хилядите достойни българи, които не искаха България да стане роб на Съветската империя.

Българското освобождение не идва така, както го мечтае Васил Левски. То идва облечено в чужди мундири, проникнато от чужди имперски амбиции. Чрез него си отива една империя от нашия живот, за да се настани нова на „освободеното” място. Затова и паметта на Апостола е поругавана многократно – с опитите за русофилски преврати, с политика, насочена срещу българското Съединение и Обединение. А върхът на антибългаризма е окупацията на държавата ни за близо половин век от „братския” Съветски съюз. Тогава у нас се налага със сила една чужда на нашия народ политическа и икономическа система. Тогава у нас властваше и вилнееше просташката номенклатура на Българската комунистическа партия, нейното Политбюро и Централен комитет, нейните окръжни, градски и учрежденски партийни комитети, нейната Държавна сигурност. Тогава ние не бяхме народ равен с другите европейски народи, както е мечтал да бъдем Апостола на нашата свобода.

На днешния ден през 1837 г. е роден Васил Левски. Време е да разберем истински неговото дело, неговите думи и послания. Защото той обединява, а не разделя, свързва и създава националната ни спойка, а не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Той не е чутовен юнак и казано със сивите думи на днешния журналистически речник, не е дори „лидер”.

Васил Левски е самотата, която е във всеки от нас. Самотата българска, онази вътрешна неудовлетвореност на душите ни, която ни преследва от първия до последния миг на земното ни битие. Той е неназовимото в нас. Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога? Нека не бързаме с отговора! И да помълчим! Защото Васил Левски е от тези личности в нашата и в световната история, които налагат мълчание.

*От фейсбук!