Миналата седмица бях по работа във Военната академия “Г. С. Раковски”. В една от най-елегантните зали, където някога Фердинанд е разговарял с бъдещите офицери, има портрет на генерал Владимир Вазов. Да, същият: героят от Дойран и брат на Иван Вазов.
Ген. Вазов е
единственият
 българин, пред когото
 британските бойни знамена се свеждат,
докато той минава пред тях през 1936 г. в Лондон. Генерал Вазов е поканен лично от Британския кралски легион, а на “Виктория стейшън”(гарата) идва да го посрещне лично фелдмаршал лорд Милн, командващ британските дивизии при Дойранската битка през 1917 г.
През оня кървав период на 1917 г. дивизията на ген. Вазов е изправена срещу 3 английски дивизии, 2 френски, 1 гръцка артилерийска бригада и 1 гръцки конен полк. Въпреки това ген. Вазов печели битката. Съюзниците дaват над 10 хил. жертви, българите - несравнимо по-малко. Оттогава го наричат “Героят на Дойран”, както брат му е наричан от всички “Народен поет”. Какво семейство!
Но НЕ ТОВА е поуката от тази история. А във факта, че победените от Вазов англичани го канят в Лондон, като му оказват най-голямото възможно внимание и уважение. Подобно джентълментство се нарича политическо благородство. Вероятно англичаните са искали да ни кажат:
Лесно е да откриеш врага у бившия си приятел, но е по-важно да откриеш приятел
 у бившия си враг
Политическото благородство, естествено, се родее с политическата толерантност и култура. И при целия цинизъм на политиката като специфична човешка дейност историята ни предлага достатъчно примери на благородство и търпимост към “другия”, над които си струва да се замислим.
След 27 г. в самотната килия на Робен Айлънд Нелсън Мандела без съмнение остава най-известният политически благородник в съвременната история. Когато излезе от затвора и стана президент на ЮАР (за разлика от Робърт Мугабе в съседно Зимбабве), той не подложи на огън и меч довчерашните си екзекутори и творци на апартейда, а създаде т. нар. “Комисия за истината и помирението”. Така вместо да избие белите, или да ги натири в Англия или Холандия, Мандела успя да осъществи един мирен национален катарзис. Което на свой ред доведе до цивилизован спокоен преход и в общи линии съхрани икономическите основи на републиката. Една Нобелова награда е малко за този политически гений.
Такъв е и Дякона Левски, който мечтаеше в следосвобожденска България да вижда мирно и равноправно съществуване на българи, турци и всички останали етноси. Очевидно личната му борба срещу султана поробител не му е попречила да вижда “човеци” сред обикновените турци. Не случайно Левски остава един в цялата ни история. Цивилизован Гъливър в обкръжението на политически лилипути, перифразирайки друг голям англичанин - Джонатан Суифт.
Ако погледнем назад през последните 50-60 г., ще открием, че политическото варварство е в значително по-големи количества от политическата елегантност и култура.
“Ние ще ви погребем!”,
 казваше страстно
Никита Сергеевич
Хрушчов на Запада,
елегантно удряйки с обувката си от трибуната на ООН. How sad (колко тъжно), както би казал лорд Милн.
Силата да превъзмогнеш столетната омраза или предразсъдъци към другия - и да му подадеш ръка - ето това е белег на благородство, което днес е толкова рядко.
Неотдавна германци и французи, някога “вечни врагове”, празнуваха 60 г. от деня, в който заедно оплакаха убитите си по фронтовете, заедно се погрижиха за войнишките гробове, заедно решиха повече да не залагат на омразата. Колко подобни случаи има на Балканите? Трудно ми е да отговоря. Ние все още държим наблизо томахавките.
Ганаецът Кофи Анан, с когото работих 8 г. в Ню Йорк, обичаше да казва:
“Бруталната сила
 е израз на слабост”
И често казваше на великите сили в Съвета за сигурност на ООН, че те носят отговорност за протежетата си и техните поразии. Кофи беше искрен, но никога зъл. Най-елегантните плесници той нанасяше с тихи думи, без да удря с обувката си. Великите сили го слушаха внимателно, макар и с раздразнение. На великите политически плебеи им беше трудно да преглътнат моралните уроци на един африкански патриций. И често го наказваха, като не си плащаха вноските в световната организация. И направиха всичко, за да го окалят. Но когато затънаха в Сирия, пак опряха до Кофи.
Защо обаче разказваме всичките тези истории, ще попита читателят. Нали единствената поука от историята е, че никой не си взема поука от нея, според думите на един немски философ. Защото ни се иска в дни като тези, когато докладът от Брюксел ни казва горчиви истини, нашият политически “елит” - от всички партии и партийки - да не търси дивиденти от внимателно подбрани параграфи и абзаци, а да поеме политическата отговорност и да сложи ред в общия дом, наречен България. Това би било
акт на политическа елегантност
и благородство, който семейство Вазови биха оценили.
Ген. Вазов пък ни завеща примера си: спаси почти всичките си войници в онези ужасни кланета през 1917 г., карайки ги безмилостно да копаят дълбоки 17-метрови бетонни бункери преди решителната битка с французи, англичани и гърци. Ген. Вазов пое отговорността и спаси честта на България, макар политиците да обезсмислиха чутовния му подвиг. След войната години наред той получавал през ден вити баници от жените, чиито мъже останали живи благодарение на държавническата отговорност на този славен българин.
Англичаните го канят даже да чете лекции в Кралския колеж по отбраната. Докато нашите българи след 1944 г. изпращат героя от Дойран и семейството му на Народен съд. Каква благодарност, какво благородство!
За ген. Вазов и неговите войници фелдмаршал Милн казва: “... те бяха не само храбри, но и джентълмени!” И това го казва лорд Милн за българите! Знаменателно! Казва го през 1936 г.
76 г. по-късно се питам какво би казал лорд Милн, ако беше жив, за благородството на нашия “политически елит” днес.