Беше един от онези протяжни мързеливи следобеди, в който служителите от софийската община разцъкваха на компютъра поредния солитер и чакаха да стане пет часа, за да изчезнат от работните си места със завидна за физиката скорост. Тоест – беше ден като всички останали.

В отдел „Улични пазари“ общинската служителка Моника Хаджидрагоева разглеждаше дамските чанти, пуснати на промоция в съседния мол и хиалуроновите ѝ устни се обтегнаха в блажена усмивка. До 40 процента намаление! Би било престъпление, ако пропусне такава оферта.

В този момент в стаята влезе нисък дебел мъж с прогресираща плешивина върху темето си. Беше облечен с омачкан сив костюм и бяла риза. Копчетата на ризата едва удържаха напора на внушителното му шкембе.

– Добър ден – поздрави учтиво Дебелия.

Хаджидрагоева вдигна очи от монитора и погледна новодошлия с неприязън. Много мразеше някой да прекъсва устрема ѝ за шопинг.

– Кажете – провлачи глас служителката. Никога не казваше „добър ден“ на посетителите. Те трябваше да се чувстват гузни, че са смутили покоя ѝ.

– Искам да наема сергия на Женския пазар – каза Дебелия.

– Трябва да проверя дали е останало нещо свободно – каза Моника, затвори страницата с дамските чанти и натисна приложението, обозначено с Jenskiq pa3ar. – Момент да зареди системата.

Системата изглежда беше по-сложна от софтуера на Пентагона, защото зареждаше за време, в което човек можеше спокойно да се разходи в парка, да хапне една супа в някоя квартална кръчма и да прибере децата от училище.

След дълго чакане схемата на Женския пазар все пак се отвори. Беше дълга броеница от червени квадратчета, които обозначаваха заетите сергии. Но в единия край на схемата имаше и две зелени.

– Имам две свободни откъм „Тодор Александров“ – каза Драгоева.

Глаголът „имам“ не беше използван случайно. Моника се отнасяше към общинската собственост като към нещо, което ѝ принадлежи по силата на заеманата от нея длъжност. И адски се дразнеше, когато някакви досадни граждани предявяваха претенции да наемат това, което тя „има“.

– Чудесно! – зарадва се Дебелия – ще наема едната…

– Наемът е…

– Няма значение колко е наемът – прекъсна я Дебелия. – Ще платя каквото трябва.

Хаджидрагоева вдигна очи от монитора и за пръв път огледа посетителя. Отнасяше се с жив интерес към всеки мъж, произнесъл фразата „цената няма значение“. Зад тези думи обикновено се криеха щедри баровци. А Моника от години мечтаеше някой ден в офиса ѝ да пристигне щедър баровец, който да я измъкне от еднообразното ежедневие и да я качи на частния си самолет, с който да я отведе до осемдесетметровата си яхта и… Не, този не приличаше на такъв баровец. Приличаше на дебел плешив чичо, който иска да продава зарзават на Женския пазар и си е облякъл единствения костюм, защото все пак общината е официално учреждение.

– Попълнете този формуляр – каза Моника, подаде документ на мъжа и отново се върна на страницата с промоцията на чанти. Ох, тая розовата беше много сладурска. Но дали щеше да отива на маникюра ѝ?

Дебелия попълни формуляра, разписа го и го подаде на служителката.

– Не сте написали какво смятате да продавате – върна му формуляра Хаджидрагоева.

– О, съжалявам – притесни се мъжът, написа с разкривения си почерк някаква дума и отново подаде формуляра на Моника.

– Истини? – обидено извика Моника. – Ще продавате истини? Вие подигравате ли ми се?

– Не ви се подигравам – отвърна сериозно Дебелия. – Смятам да продавам истини.

– Не можете да продавате истини – отсече строго Хаджидрагоева. – На Женския пазар се продават чушки, домати, цветя, бельо, тенджери, легени. Но не и истини.

– Именно – усмихна се Дебелия. – Аз ще съм първият. Това е неразработена пазарна ниша.

– Не може! – скара му се Моника. – Аз тук давам разрешителни за нормални стоки, не мога да ви дам разрешително за истини.

– Истината не се нуждае от разрешително – възрази Дебелия.

– Вижте, господине, нямам намерение да си губя времето във философски спорове – изнерви се служителката. – И без това имам много работа. Аз съм назначена тук, за да спазвам закона. А в закона не пише нищо за никакви истини. Така че не мога да ви дам разрешително да ги продавате.

– Точно така, в закона не пише, че е забранено да се продават истини. А един от основните принципи в правото гласи, че всичко, което не е забранено от закона, е разрешено. Така че не можете да ми забраните да продавам истини.

Моника зяпна. Дали пък тоя не беше някакъв таен проверяващ от министерството? Дали не я изпитваше как ще реагира в такава ситуация? Ако откажеше да му даде нещо, което законът не забранява, можеше да загуби работата си. По-разумно би било да се държи с него учтиво и любезно. За всеки случай.

– Съгласна съм, господине – внезапно омекна тонът ѝ. – Ще ви дам разрешително за сергията. Ама, ако позволите любопитството ми, какви ще са тия истини?

– Ами всякакви – усмихна се Дебелия.

– Това е доста опасно, не мислите ли? – прошепна уплашена Моника. – Искам да кажа, че има много неудобни истини, които биха могли да ви създадат проблеми. Заради някои може дори да ви убият.

– Вижте – наведе се напред Дебелия и също зашепна, – няма да продавам такива истини. Всъщност ще продавам лъжи. Но за да продадеш успешно една лъжа, ти трябва да я наречеш истина, нали така? Никой не би си купил лъжа, наречена лъжа. Ще я купят само ако я рекламираш като истина.

– Ама така кажете, бе – въздъхна с облекчение Хаджидрагоева. – Изкарахте ми акъла с тия истини.

Подписа му разрешителното, сложи му печат и дори му се усмихна. После пак се върна на страницата с чантите.

Розовата или лилавата? Лилавата сякаш е по-стилна и ще ѝ отива на костюмчето, дето си го купи за рождения ден на шефа на общинския съвет. Ох, ама и оранжевата е много хубава…

В този момент в стаята влезе друг посетител. Какво им ставаше на тия хора днес, бе? С цели седмици не влизаше никой, а днес наведнъж двама. Толкова натоварен ден не беше имала в цялата си кариера на общински чиновник.

– Кажете – изсъска злобно Хаджидрагоева. Аман от граждани, значи!

– Добър ден – поздрави учтиво новодошлият. Беше висок, слаб мъж с джинси и бяла тениска. В големите му сини очи имаше някакво доверие и наивност като в погледа на малко дете. – Искам да наема сергия на Женския пазар.

„Айде и тоя“, помисли си Моника. Тия две сергии стояха празни почти седем месеца, а днес ще заминат и двете. По принцип търговците се натискаха за сергиите откъм Лъвов мост. Считаше се, че там бизнесът върви по-добре.

– Какво ще продавате? – попита Моника и включи отново системата да се зарежда.

– Истини – отвърна Високия.

– Аааа, истини ли? – намигна му Хаджидрагоева. Тоя мач вече го беше играла. – Ами добре. Ама да знаете, че на съседната сергия ще имате конкуренция. Попълнете този формуляр.

На следващия ден Дебелия и Високия изложиха стоката си на пазара. Дебелия отрупа сергията си с всякакви лъжи, опаковани в лъскави опаковки – Политика, Религия, Ясновидство, Астрология, Хазарт, Козметична хирургия, Инфлуенсърство. Всяка от тях имаше доста висока цена. Но въпреки скъпотията пред сергията на Дебелия се изви опашка от купувачи. До обяд изкупиха всички лъжи, та се наложи да зарежда отново.

Високия пък явно не беше излъгал Моника. Сложи на сергията си няколко истини. Изглеждаха грозни и неприятни. Въпреки че бяха съвсем евтини, хората не ги купуваха. Само поглеждаха, отминаваха със съжаление и се нареждаха на опашка пред сергията за лъжи.

Така продължи няколко месеца. Поради огромният интерес Дебелия вдигна цените няколко пъти, но опашката пред сергията му не намаляваше. Клиентите направо се изтрепваха за нови и нови лъжи, хвалеха се с тях във фейсбук и се чувстваха истински горди с всяка новозакупена лъжа.

Пред сергията на Високия не спираше никой освен един побелял учител, който отделяше последните левчета от пенсията си, за да си купи от време на време някоя истина и да размени няколко думи с продавача.

Един ден, след като затвориха сергиите, Дебелия дойде при Високия и приятелски го заговори:

– Пич, как е?

– Добре е – каза Високия.

– Абе, гледам че не ти върви стоката. А ми изглеждаш свестен човек. Що не зарежеш тия боклуци и не дойдеш да работиш за мен? Ще се видиш в пари.

– Благодаря за предложението – отвърна учтиво Високия – но не мога да продавам лъжи.

– Що да не можеш? – учуди се Дебелия. – В момента това се харчи. Хората дават луди пари за лъжи. Не мога да им насмогна. Искам да разширя бизнеса и ми трябват хора като теб. Зарежи тия истини, с тях цял живот ще мизерстваш.

– Знам – отвърна тихо Високия. – Ама все пак някой трябва да продава и истини.

– Ти си знаеш – вдигна рамене Дебелия. – Ама се минаваш.

След няколко седмици на Женския пазар пристигна инспектор от общината. Отиде пред сергията на Дебелия, той му подари няколко лъжи, а инспекторът му благодари и му пожела успех. После застанаха пред сергията на Високия.

– Кво продаваш ти, бе? – попита инспекторът.

– Истини – отвърна Високия.

– Е, това ли са ти истините? – заяде се инспекторът. – Грозни, неугледни, неопаковани. Я виж колегата ти на съседната сергия какви истини продава. Да ти е кеф!

– Неговото не са баш истини – възрази Високия.

– Бе не ми обяснявай на мене кое е истина и кое не е. Секи сам си преценя. Сега ще ти напиша една глоба за това, че продаваш такива грозни неща на пазара. Връчвам ти акт за хиляда лева. Трябва да го платиш в едноседмичен срок.

– Нямам хиляда лева – каза Високия.

– Това си е твой проблем – отвърна инспекторът. – Като нямаш, ще трябва да освободиш сергията за някой, който продава по-хубави неща.

– Господин инспектор, оставете човека на мира – дотича от съседната сергия Дебелия. – Той ми е приятел.

– Не знам какъв ти е, ама ще трябва да плати хиляда лева глоба. Вече му написах акта.

– Ето ви хиляди лева – извади от джоба си пачка банкноти Дебелия. – Аз плащам вместо него.

– Много ти благодаря – каза Високия.

След една седмица инспекторът пак дойде. Прецени, че Високия е в повторно нарушение на общинските разпоредби за чисти и красиви сергии и го глоби пет хиляди лева. Глобата отново плати Дебелия.

– Какъв човек си ти, бе? – дръпна го настрани инспекторът. – Защо плащаш глобите на тоя мизерник?

– Защото ми върши работа – обясни Дебелия. – Много по-лесно се продават красиви лъжи на хора, които вече са отвратени от грозните истини.

Бизнесът на Дебелия се развиваше с шеметни темпове. Нае сергии във всички големи градове. Взе си офис три хиляди квадрата в най-модерната бизнес сграда в столицата. Започна да продава лъжи и онлайн. Сключи партньорски договори с най-големите имена в търговията с лъжи – милиардери от Русия, Китай и Съединените щати. Направи скъпоплатени курсове „Как да продаваме лъжи“. През тези курсове минаха всички български политици и магистрати. За Дебелия вече работеха над десет хиляди търговци на дребно от цялата страна. Едно списание го обяви за „Бизнесмен на годината“. Купи си частен самолет и осемдесетметрова яхта. Явно Моника не го беше преценила добре.

Дебелия започна да изкупува околните сергии на Женския пазар. Предлагаше баснословни суми и постепенно успя да изкупи всичките. Оказа се обаче, че сергията на Високия не се продава. От общината казаха, че била под закрила на закона за културното наследство.

– Културно наследство? – развика се в общината Дебелия. – Вие луди ли сте? Как може да обявите една ръждясала ламарина за културно наследство?

– Самата ламарина не е културно наследство – опита се да го успокои шефката на отдел „Култура“ Гертруда Стаматова. – Културно наследство са истините, които човекът продава в нея. Те ни напомнят за отминалите времена, в които по нашите земи истините са били ценност. Всъщност те са културното наследство, а покрай тях законът пази и сергията в която се помещават. Единственият начин да я извадим от списъка на обектите, които са културно наследство, е да убедите човека, който я държи, да се премести другаде. Тогава ще можем да задвижим процедурата.

Процедурата обаче така и не беше задвижена, защото Високия отказа да се премести.

– Пич, предлагам ти пет милиона – каза му Дебелия. Двамата вечеряха в луксозен ресторант, който Дебелия беше купил преди седмица. – Пет милиона за тая ръждясала ламаринена сергия. Тва е сделката на живота ти, бе!

– Не става – поклати глава Високия.

– Помисли си! – каза Дебелия. – Това са много пари.

– За какво ти е мойта сергия? Вече си изкупил всички останали.

– Твойта сергия не ми трябва. Но искам да разкарам тия ламарини. Ще ги бутна и на тяхно място ще вдигна шестетажен мол. С лъскави магазини, ресторанти, кина, казина, всичко. Ще ти дам безплатно който магазин си поискаш от мола.

– Не става – повтори Високия.

– Цял етаж ще ти дам.

– Не ми трябва. Какво ще правя в мола? Остави ми сергията, моля те. За теб тя не означава нищо, но за мен е всичко.

– Не разбирам. Как може някакви ламарини да са всичко за теб?

– На сергията ми редовно идваше един пенсиониран учител. Той всъщност беше единственият ми клиент. Преди да почине ме накара да му обещая, че ще продължа да продавам истини. Каквото и да ми струва това… Не мога да изменя на паметта му. Моля те, остави ми сергията.

– Добре, ще ти я оставя – кимна Дебелия. – Но да знаеш, че не те разбирам.

На другия ден фадромите дойдоха и събориха всички сергии на Женския пазар без тази на Високия.

За няколко месеца на тяхното място се издигна блестящ шестетажен мол със скъпи бутици. Хора от цялата страна идваха тук да си пазаруват маркови лъжи.

Сергията на Високия остана зад гърба на мола и не пречеше на никого. Но въпреки това в една лятна нощ тя беше взривена. Разследването така и не установи кой е извършителят. Високия се пропи и след няколко месеца се самоуби.

А върху мястото, където беше сергията за истини, беше построен паркинг, на който всеки ден паркираха купувачите на лъжи.

От ivosiromahov.com