Преди няколко дни Трибуналът в Хага оправда Радован Караджич, бившия лидер на босненските сърби, по обвинението в геноцид “срещу общини” в републиката, каквото и да означава тази формулировка. Процесът срещу някога известния със сивия си перчем и гордото поведение сърбин ще продължи с куп други обвинения.
По този път вече минаха редица лидери от някогашна Югославия и републиките : Слободан Милошевич и Биляна Плавшич, генерал Ратко Младич се “пече на бавен огън”, както някога треперещите жертви на Сребреница, хърватският герой генерал Анте Готовина не е в по-добро положение... И така нататък.
Не по-приятна бе и процедурата за някогашния лидер на Сиера Леоне Чарлз Тейлър, на когото Специалният съд в Хага даде 50 години зад решетките заради сериозни престъпления срещу хиляди мъже и жени в родната му африканска земя.
 Няма да се връщаме към кървавия конфликт в Руанда и Бурунди преди по-малко от 20 години, към жестоките кланета между Хуту и Тутси, към кръвопролитията между сърби, хървати, бошняци и косовари в един район на Европа, за който Чърчил казваше, че
“произвежда повече
история, отколкото
 може да консумира”,
а покойният американски дипломат Ричард Холбрук, архитектът на Дейтънското споразумение за Босна, определяше като “...частта от Европа, в която никой не е ангел”.
Било каквото било. Нашите мили Балкани не са единственото място, което произвежда доста история. От Нюрнбергския процес насам “международната Темида”, независимо с какво име е окичена (според решенията на великите сили или на ООН), е изправена пред нелеката задача да вижда отвъд деликатната превръзка на очите си. А това невинаги е постижимо. Вероятно Темида, като всяка богиня, има някой, който стои над нея и я наблюдава.
 Повечето експерти са съгласни, че хора като Милошевич, Младич и Караджич трябваше да минат през Хага, след като съсипаха Сараево, Сребреница и Вуковар. За Тейлър никой не жали. Но не са малко и познавачите на международните закони и конвенции, които смятат, че Темида гледа малко по-благосклонно, когато става дума за “привилегировани” лидери с влиятелни покровители.
 Сърбите винаги са смятали, че след Втората световна война усташките ръководители никога не минаха през нюрнбергския катарзис, както се очакваше. Мнозина от тях смятат и днес, че
хагските магистрати подминават с една определена “юридическа артистичност”
деянията на редица хърватски военни лидери от времето на братоубийствените югославски войни. Анте Готовина не е единственият, който трябваше да отиде в Хага, според много сръбски юристи, както в Белград, така и в Република Сръбска...
 Техните забележки обаче са още по-критични, когато става дума за военни престъпления срещу цивилни сърби, извършени от босненски мюсюлмански политици и военни. Те са убедени, че няма баланс в обвиненията, и че докато едни се демонизират (сърбите), други се толерират (останалите, и особено косоварите).
Прочутата швейцарска юристка Карла дел Понте, от която се очакваше да посочи кой е виновен за трагедиите в бивша Югославия, изживя тежки професионални години в балканското политическо тресавище, преди да завърши като посланик на Берн в Аржентина.
Тази иначе интересна жена и несъмнено добър познавач на района, намери кураж в прочутата си книга да опише и някои особености от политическата практика на косовските лидери, особено в (предполагаемата) търговия с човешки органи, взети от сръбски пленници, докато са работели за “националната кауза в Армията за Освобождение на Косово”.
Вдигна се голям шум. Сърбите с основание изплакаха: “Казвахме ли ви с кого си имате работа?” Идентифицираните косовски лидери отрекоха. Сред част от магистратите настъпи суматоха. От техните столици не дойдоха детайлни потвърждения или опровержения на разкритията в книгата на Дел Понте. Вместо това започна дипломатически натиск върху Швейцария да изтегли посланичката си от Аржентина, да я пенсионира, и да изземе книгата  от книжарниците. В Буенос Айрес на госпожа Дел Понте  стана по-тежко, отколкото в Прищина.
 Оттогава досега специалистите по международно хуманитарно право, и особено тези, които познават добре Четвъртата Женевска конвенция, продължават да дискутират дискретно неудобните казуси. Вдовиците от Сребреница, с или без основание, обвиниха “Сините каски”, че
не са защитили мъжете
 и синовете им от “палачите на Младич и Караджич”
На свой ред, за да направи политическата суматоха още по-напрегната, канадският генерал Ромео Далер открито се оплака, че седмици наред е молел на колене великите сили и Съвета за сигурност на ООН да му пратят повече войници, за да предотврати кланетата в Руанда, преди да започне най-лошото в съвременната история на Африка. Но никой не чул гласа му.
Както и Темида не се опита да търси виновници извън самата Африка...
Мохамед Шачирбей, някогашният външен министър и постоянен представител на Босна и Херцеговина в ООН, беше обвинен в злоупотреба с над $2 милиона. Близък приятел на Алия Изетбегович, Шачирбей все пак
успя да се измъкне
 от искането на Сараево да бъде екстрадиран от САЩ
и върнат у дома, за да бъде съден за злоупотреби. Макар това да не беше “престъпление срещу човечеството” и да нямаше връзка с Женевските конвенции, гласовитият Шачирбей, който често се позоваваше на Темида в хода на войната, успя да намери влиятелни юристи и правни текстове, които го оставиха на спокойствие у дома му в Стетън Айлънд край Ню Йорк.
Това отново даде повод на мнозина да кажат, че когато става дума за “наши хора”, Темида се държи скромно като благородна девица. Нито Пиночет, докато беше млад и здрав, си получи наказанието, нито генерал Шарон, позволил на ливанските фалангисти
да избият стотици невинни палестинци в Сабра и Шатила
през онзи септември на 1982 г.
Професор Теодор Мерон, един от най-големите специалисти в света по тези въпроси и впоследствие шеф на Международния трибунал за бивша Югославия в Хага, може да разкаже интересни казуси в нелеката си кариера.
Когато през 1967 г. израелският премиер Леви Ешкол му наредил да намери юридическо оправдание за построяването на първото селище на окупираната палестинска територия, проф. Мерон му отговорил, че това няма да е лесно.... И че правителството ще се сблъска директно с Четвъртата Женевска конвенция.
Не послушали проф. Мерон и направили, каквото намислили. Тогава професорът бил старши юридически съветник в израелското Министерство на външните работи. Очевидно разочарован, той напуска Израел и отива в САЩ. И твърди, че Темида продължава да го учудва и днес.