Случвало ли ви се е следното:

Качвате се в тролей/рейс/трамвай - който и да е градският транспорт на сърцето ви, все тая.

Съвестен пътник сте, не някакъв пройдоха или подрастващ.

Заемате скромно място - било седящо, било подпрян небрежно на дръжка.

Пътувате, каквото пътувате.

И се качва контрола. Тъдъдъдъъъъм!

Вие по принцип се чекирате с многострадалната си дебитна карта; уточнихме, че сте съвестен пътник. Да не кажем гражданин даже.

Ооообаче, това е станало такава механика (като заключването на входната врата или лайкването в инстаграм), че не помните случило ли се е наистина.

Контролата неумолимо настъпва.

Все по-близо е.

Ето я/го. Не ги деля по пол.

Обхваща ви лека параноя.

Понеже бахти, с извинение, тъпотията баш днес да сте улисани (заради прокурорските несгоди примерно) и да не сте погалили устройството с карта.

Параноята ви постепенно се изписва на лицето.

Контрольорът го забелязва; те са обучени да надушват несигурност.

Идва до вас, а вече подозира, че сте забравили именно днес да се чекирате. Не че би ви повярвал на тая версия всеки друг път.

Вие подавате плахо карта, какво да се прави...

Времето спира.

И тогава за обща изненада и на двамата участници в сценката, се оказва, че сте редовен.

В ушите ви звънва Одата на радостта.

Благодарите си горещо с контрольора.

Благодарите и на себе си, че не сте се изпуснали тотално от контрол.

И после за три-четири спирки сте най-гордият и щастлив пътник в превозното средство.

Страхотно чувство!

Днес го изпитах, пожелавам ви го най-сърдечно!

*От фейсбук