Mагдалена Ангелова е клиничен психолог. Член е на групата за развитие на психоаналитичната практика в България. Тя е международно сертифициран НЛП Практик (Невролингвистично програмиране), член на Световното НЛП Общество (Тhe Society of NLP), основател на Център “Емпатия” за психологично консултиране и обучение. Партнира си с АПОЗ – Асоциация на пациентите с онкологични заболявания и Националното сдружение за профилактика на рака на шийката на матката ЕЙЧ ПИ ВИ ГАРД в работата за превенция и психично подпомагане на онкологичните пациенти.
Читателите на “168 часа” могат да изпращат въпросите си към Магдалена Ангелова на [email protected]. Отговорите на психолога ще прочетете на страниците на вестника.

От самото си раждане човек се стреми към свързаност с някого. Теорията за привързаността се опира на обратната връзка, която регулира поведението на индивида, дава му знания кое е правилно и кое не.
Базата на привързаността се полага в детството, но тя има своето отражение и влияние в зрелия период от живота на човека при изграждането на партьорства и интимни връзки.
Обикновено поведението на новороденото, неговият продължителен сън, плач, “безсъзнателно” състояние изкушават да се мисли, че то е пасивно или безучастно в изграждането на интимната връзка с майката. Но детето много скоро след раждането показва дадености, с които влияе върху нея, както и способност да разпознава познати лица и гласове. В тази “интимна среща с майката” то развива идеята за себе си и какво могат да направят двамата след раждането чрез различните взаимообмени на слово, емоция и физическа защита.
Отрано се забелязва, че бебетата общуват със своите майки, като привличат техния поглед, поддържат контакта с очи чрез различни жестове и звуци и при желание сами го прекратяват, отмествайки поглед встрани. Те притежават чувствителност към тези, които се грижат за тях, стремят се към близост и търсят внимание, използвайки
достъпните за тях средства на общуване чрез усмивка, плач и гукане
Усмивката е едно от основните средства за поддържане на взаимността. Тя се появява твърде рано, през третата или четвъртата седмица, и е свързана със спонтанен израз на определени вътрешни състояния (когато бебето се чувства удобно или по време на сън). Това е първият психологичен организатор, когато детето се усмихва на конфигурацията “лице”, без да има представа за обекта. Не разпознавайки още майка си, то би се усмихнало на всяко усмихнато и приветливо лице. За новороденото образът на майката е мирис, гърда-кърма и език-глас. В този период малките насищат сетивата си с опит и трупат чрез тях приятни или непознати емоции. Гласът на майката (чрез песен, разказ, емоционална изказна игра) е основно средство за успокоение, усещане за присъствие на сигурност и учител-проводник на този нов за бебето свят.
Едва през осмата седмица усмивката е траен отговор на различни външни въздействия като гласа на възрастния, лицевата експресия и неговата усмивка, има разпознаване и предпочитание към грижещото се лице, идеята за познато и ново. Тази избирателност може да се наблюдава още след 6-ия месец на базата на емоционалния контакт с майката. В този период настъпва нов стадий в развитието на психологическата организация на бебето. Майката вече се възприема като отделен либиден (значим) обект, който се посреща с много топлота, радост и усмивки. Появява се тревожността от загубата , което води до образуването на втория психичен организатор, когато
детето реагира със страх
и плач от непознати
Плачът е другото средство, с което детето може да влияе върху поведението на възрастния и да комуникира с него. Плачът изпълнява различни функции. С него могат да се изразят вътрешни състояния (глад, болка), да се предизвиква отзивчивост от околните и да се вземе контрол над тях.
Много психолози и терапевти са се опитвали да открият дали съществува връзка между отговора на майката и плача на детето. Те откриват, че бебето използва плача, когато всичко друго, с което може да привлече внимание, остава без отговор. Бебетата, към които било проявено повече внимание и грижа, плачели по-малко. Когато те били оставяни сами, започвали отново да плачат. Майчината чувственост и отзивчивост е моделираща сила за плача. Когато бебето овладее нови способи за поддържане на взаимността, за привличане на вниманието, то не използва често плача.
Честият плач може да се разгледа и като поведенчески симптом. С него бебето показва, че
в емоционалния свят на семейството нещо не е наред – например депресивна или тревожна майка, която е обзета от негативни чувства, или конфликт в двойката, или влизането на някоя баба в семейството с цел да помага, но тя сякаш започва да командва, което измества родителите символично и бебето страда.
Майките имат вродено чувство да разпознават тревожния плач, но само ако те са спокойни. Добре е да знаят , че по един такъв леко “креслив” начин бебетата заявяват градивно “Аз”-а си. Така сякаш говорят: “Аз съм тук, мен ме има и
аз не съм само тяло,
за да ме повиваш,
обличаш и храниш
Аз съм и емоция, личност, душа, които имат нужда от език-думи, които да развиват желанието ми към живота и сигурната привързаност към теб, мамо.”
Така идва и гукането като отговор от страна на бебето, което несъзнателно се стреми да повтори думите на майката или да изрази себе си в позитивна връзка с нея. Сякаш иска да  каже: “Благодаря ти, мамо, за грижите, които ми даваш.” Този език идва, когато бебето усеща, че е стимулирано, търсено и разбирано. Бебетата разбират всичко, но през филтъра на сетивата, и всеки опит на удоволствие или неудоволствие се отпечатва в психичната карта на детето. Всяка дума с градивно или десктруктивно отношение изгражда “Аз”-овата визитка на детето. Така то развива своя психологично-емоционален живот.
Ако майката е по-мълчалива, стреми се да пази тишина на детето, за да не плаче и да не го превъзбужда, ако тя самата е тревожна, не допуска хора до бебето, не разказва и не назовава нещата около него, детето също ще остане мълчаливо и дистантно. Ще избере затварянето в свой собствен свят, който може да стане неразбираем за околните.
Има майки, които реагират механично, съпроводено с крясъци в общуването, отправят противоречиви послания, което издава тяхната несигурност и търсене на собственото спокойствие, без да отчитат детските потребности. Други присъстват и се грижат за детето, но с трайно изявена безчувственост, която се усеща от него като студенина.
Тази “мъртва” психически майка може да предизвика чувство за вина, безнадежност и дори депресия у своето дете. Депресията при майките е по-често скрита и замаскирана, но може да бъде дълбока и разрушителна за всички. Те трудно стигат до истината, че имат сериозен проблем, който може да скъса емоционалните връзки между майката и детето.
Определящи за сигурността и спокойствието на детето са не толкова физическият контакт, носенето на бебето и задоволяването на нуждите му. По-важен е емоционалният и езиков обмен между детето и майката. От нейната чувствителност и отзивчивост зависи изграждането на сигурна привързаност на малкия човек. Така детето ще расте сигурно, любопитно и търсещо в живота, и ще заявява себе си без страх.
Родителите се стремят да възпитат децата си като добри и успешни. Естествено е да грешим, защото не сме перфектни, но е хубаво да сме способни да говорим и назоваваме грешките. Често обаче избираме да замълчим, да се покрием, да се направим, че е минало. Така обаче се създава уязвимост и
усещане в децата,
 че родителите са
 с повече права от тях
Сякаш децата са изпълнители на изискващите възрастни и от изпълнението зависи дали са добри или лоши.
Размиването на границите в семействата и размяната на ролите води до объркване и дори разпадане на системата, което активира много конфликти. Желанието за контрол и индивидуалност е силно изявено, което застрашава целостта на системите.
Защо е трудно да изградим искрени отношения, които определят равно достойнство на мъжа и жената, на възрастните и децата. Достойнство означава откритост и уважение към различията ни, което предполага да се откажем от контрола за власт и свързаните с него нагласи за правилно или неправилно, трябва или не трябва. Ние като възрастни просто повтаряме модела от детството, чрез който сме израснали. Целта не е да обвиним родителите, че ние страдаме или сме неуспушни, а да се поучим от това знание и да развием желаното ново, което не сме успели да научим от родителското ни семейство. Няма смисъл да ги виним, защото те някога са били деца и са възпитавани със същия модел, от който ние сега се оплакваме.
Нека знаем , че децата са компетентни и дори в някои отношения са по-знаещи от нас. Те могат да са в роля на наши учители, за да ни покажат онова, което не виждаме за себе си. Правят го със своето поведение и начин на общуване. Децата ни дават обратната информация, която ни е нужна, за да възстановим собствената си изгубена сигурност, и ни помагат да променим неплодотворните си, лишени от обич, саморазрушителни модели на поведение. Да се учим от децата си по този начин е ниво на мъдрост и отвореност за приемане на различността. Да постигнем такъв диалог, какъвто много родители не съумяват да установят и с други възрастни - искрен, на основата на равно достойнство и уважение към целостта на другия.