Необходимостта от външна помощ за спасяването на испанската банкова система е повратен момент в развитието на европейската криза. Оттук нататък кризисните процеси ще еволюират изключително в политическата плоскост.
Кризата премина през различни етапи, като на преден план изпъкваха различни дисбаланси от икономическо и финансово естество. Постепенно, съобразно спецификата на отделните страни, те се концентрираха във фискалната област. Опитът фискалните дисбаланси да бъдат туширани чрез кухи операции с емисия на дълг, изкупуван от банките под национална юрисдикция, бе неуспешен и допълнително влоши състоянието им. Опитите по заобиколен път да се накара Европейската централна банка да реши проблемите чрез парична емисия дадоха нищожен резултат.
Натискът ЕЦБ да изиграе ролята на Deus ex Machina (спускането на Зевс на сцената във финала на древногръцките трагедии, чрез което разрешавали заплетените ситуации), естествено, е неуспешен, защото противоречи на редица закони и устава на банката. Сега наблюдаваме отчаян опит за спасяване на испанските банки
чрез въвличане на новосъздадените европейски фондове. Но те са за подкрепа на отделни държави в нужда, а не за изчистване на банкови баланси и рекапитализация на банките. Докато в случая с натиска върху ЕЦБ за всички е ясно, че става въпрос за купуване на време, за да могат да бъдат включени новите фондове в спасяването на банките. Проблемът е, че това ще създаде фундаментален прецедент с тежки политически последици.
Политическото налягане в еврозоната се увеличава с всеки изминат ден. Испания е на крачка да загуби достъп до финансовите пазари. В края на месеца изтича крайният срок за банките да покрият по-високите изисквания за капиталова адекватност. В същия момент наблюдаваме поредните отчаяни опити за политическо надхитряне и джамбазлък с цел реанимация на националния финансов и фискален суверенитет, който се изпразва от съдържание с все по-голяма скорост. Защото с него ръка за ръка върви и политическият.
В този критичен момент нараства и политическата дисфункционалност и дори безхаберие. ЕК продължава да работи сякаш в паралелен свят и бодро докладва идеи за банковата регулация и преструктуриране с хоризонт 2014 - 2018 г. Във Франция преди дни се взе решение за намаляване на пенсионната възраст от 62 на 60 години за отделни случаи, а кметът на Шартр изпрати емисари до Китай в търсене на средства за довършване на инфраструктурни проекти. Испания продължава да чака резултата от поръчаните от нея външни одити на банките, за да разбере състоянието на собствената си банкова система. Да не говорим за списъците с поправки на споразумението с кредиторите, които гръцките партии размахват публично.
В същото време видни европейски политици заявяват желанието си Гърция да остане в еврозоната. С уговорката, че имат разработени планове за минимизиране на щетите, в случай че тя напусне еврозоната. Европейски политически мозъчен тръст прави семинари на отвлечени теми, а един от мозъците се ожалва, че заради Испания и Гърция графикът за летните им отпуски ще се обърка.
Редица европейски национални политически елити вече са олекнали до степен техните държавни проблеми да са предмет на обсъждане на всевъзможни форуми и телеконференции във всякакъв формат. Нищо че сред обсъждащите на пръсти се броят тези, които могат да решат същите проблеми у дома. Не липсват и комични моменти - преди дни турският вицепремиер предложи да предостави на Европа натрупания богат турски опит в справянето с финансови сакатлъци.
В момента политическата криза започва да се настанява в центъра на обсъжданите проблеми. Доскоро се приемаше, че търсенето на решения е работа предимно на експертите и технократите в дадена област. Опитът през последните няколко години категорично показа несъстоятелността на този подход, най-вече поради липсата на ясно изразена политическа воля и визия за посоката на развитие. Технократският подход обикновено се приемаше като удобен способ за печелене на време за политическо прегрупиране в рамките на статуквото и за обиране на негативите от належащи непопулярни мерки. Сега
такива димни завеси са все по-неефективни и трудно могат да размият отговорността сред политическите фактори
Оттук нататък пътищата са два. Единият е назад, в посока на капсулиране в националните рамки и бранене на статуквото до последно. Другият е напред, в посока на преформатиране на политическата структура на Европа чрез ограничаване на националния суверенитет. Поелите по този път им предстои "доброволен" отказ от политически капитал, подобно на гръцките частни кредитори. Политическата култура и зрялост в Европа са изправени пред най-големия си следвоенен тест.