Cлед пернишкото земетресение хората очакват и стоят в първична тревожна готовност за поредния трус.
Сякаш не стигат финансовата криза, болестите, заплахите от разпада на Евросъюза, семейните трудности, ами сега да мислим и за природни бедствия.
Земетресенията са последна капка във вече препълнените житейски чаши от психични, духовни и телесни трусове на много хора. Те се превръщат в повод, който дава право на страха да започне да лудува, играейки

любимата си игра да плаши

Усещането за паника и ужас завзема умовете. Говоря за повод, защото причината се крие другаде. Но тази причина е неосъзната и има своя скрит корен назад в индивидуалната ни история.
Високата степен на страх се провокира не само от земетресенията. Трусът всъщност е поредният товар в претоварената психична каруца, в която вече има:
- изтласкани, непреработени емоционални конфликти,
- отказ от Аз-ови желания (с цел зачитане и обслужване желанията на значимите за нас обекти, да бъдем това, което другите очакват и виждат като образ за нас),
- потисната Аз-ова заявка (какво мисля, какво желая, какво не ми харесва е неизказано поради страх от символично наказание и чувство за вина), 
- нездравословно боравене с агресивните импулси ( когато човек не си позволява да казва "Не", страхът да откаже , защото може да бъде отхвърлен, да го обявят за лош, да не го възприемат като ценен).
Това са несъзнавани фактори, които от скритите дълбини на психичното могат да провокират негативни мисли и страхови поведенчески прояви.
Когато тревожността, осъзната или не, е характеристика на личността, човек преживява не само земетресението, но и други житейски ситуации като сериозни кризи. Когато личността е предразположена към състояния на по-висока тревожност,

тя се фиксира във фантазмени мисли за беда, страх, разруха, несигурност,

без в реалността да има такава разрушителна следа. Умът завлича в една негативна фуния и може да се чуят всякакви страшни разкази като: Ами ако беше паднала библиотеката и затисне децата, и ги направи инвалиди. А ако стената се срути, и ме затисне в леглото, нали знаем как несигурно и набързо се строи вече... И това

"ако" се превръща във вътрешен демон,

който като черна сянка започва да преследва човека, вкарвайки го в сътворения от самия него психичен капан.
Зад тази перверзна потребност стои страхът от загуба на контрол. Съзнателният, рационален ум се стреми да контролира всичко, да му е ясно, да се движи в рамките на познатото, да оценява, да се страхува. Защото извън контрола е неизвестно, невидимата безусловна любов и колективното съзнание: да си позволим да вярваме в невидимата сила, да знаем, че каквото ни се случва, е за висше наше благо, да разтворим съмненията във вярата за Бога, да усещаме духа в нас, да приемем, че началото и краят са една и съща точка, от която започва всичко, че няма кризи, има само опит.
И аз като контролиращ фантазьор ще кажа: Ако тази философия стане осъзната истина от хората, как ли ще живеем тогава без кризи и страх. На кого ще се оплакваме от липсите си, кого ще обвиняваме за несгодите ни, какво ще предават телевизиите без грабежи, убийства, бедствия, фалити, политически машинации. Какво ще правим без психични и здравни кризи, та ние това познаваме. Такава е нашата проста човешка опитност.
Как да вярваме в това, което не познаваме, каква е тая безусловна любов, като ние правим всичко с условие, как да усетим духовността, като се молим с искане за материално случване... Тези последни изречения за безусловна любов в нашите практични, контролиращи умове звучат неразбираемо за рационалната мисъл.
Ние мислим как да изконтролираме неконтролируемото. И започваме да се страхуваме. Така неизвестното чрез страха става ясно, придобива форма и образ и така търсеният контрол е извършен. Да вярваме,

че можем да живеем живота си без страх, си остава илюзия

Той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и знание, че сме смъртни. Желанието да контролираме чрез страха и да бъдем с готовност за реакция по време на земетресение, издава несъзнаваното ни желание да изконтролираме дори самата смърт. Чувството за несигурност в много хора се свързва и с неясната прогноза за край на света, приписвана на календара на маите. Несигурното състояние се задържа и поради факта, че сме в 2012 г. , която се свързва с неясната прогноза от календара на маите

Сякаш страхът е като вирус

за несигурното бъдеще и нашето изчезване. И защитният отговор е патологичният ни стремеж да изконтролираме всичко в природата, да придобиваме власт за влияние, което се превръща в негативен бумеранг срещу нас. И ние започваме да се страхуваме несъзнавано най-вече от себе си.
Страхът съществува независимо от културата и степента на развитие на един народ или на отделния човек. Променят се само обектите на страха и това, което ги предизвиква. Зад външните обекти на страх като земетресения, болести, открити пространства, животни и др. стоят някои от долуизброените несъзнавани форми на страх на Аз-а, които са конфликтно свързани с психичната цялост и обектната сигурност:
Страхът от търсеното себеотдаване, преживян несъзнавано като загуба на Аз-а и зависимост от околните. Преживян като отдаване за другите: техните желания и трудности са по-важни, и непрестанната потребност да се прави за тях. Аз-овите желания са потискани, не се чуват и реализират, защото действа илюзията, че да правиш нещо за себе си, е без стойност. Аз-ът започва да се разпознава само през образа на другите. Търсеното действие е за външния свят, да се бори за каузи, да помага на приятел, да реализира желания на близки, да купува за другите... Сякаш рядко остава време на самия Аз да помисли за себе си. Човекът изпитва нужда да върши полезни задачи, защото, остане ли сам със своята потребност, Аз-ът се чувства безполезен. Защото,

колкото повече се различаваме от другите, толкова по-самотни ставаме

Страхът от търсения индивидуализъм, преживян несъзнавано като загуба на връзката с обектния свят.
Стремежът за контрол е силен и ограничаващ човека, защото в живота има много неизвестни, от които той се опитва да избяга. Търсят се малко неща, които да се правят, защото те се познават до болка.
Нов интерес и динамика не се търсят, защото това е излизане от старото и трайното. Тази илюзия засилва страха от разрухата, защото промени се случват всеки ден около нас и всеки ден се събуждаме за ново начало. Не се осъзнава, че статиката и спирането на развитието за знание и духовно сливане е символична психична смърт.
Страхът не е само черна сянка, той има своята светла, градивна същност. Чрез своето присъствие ни учи на нов опит, дава ни от неговата сила, развива ни да търсим решения за промяна, сплотява, активира съчувствието и потребността да си помагаме, провокира да ценим живота и това, което вече имаме. Ако поне веднъж разгледаме страха "без страх" , ще придобием представа за тази негова двойствена природа. Ние избираме дали да приемаме страха като градивен и даващ ни мъдрост, или като парализиращ ни, напомнящ за липсата на контрол - страха от нашето изчезване. Приемането и овладяването му означава стъпка в нашето развитие и духовна зрелост.