Няколко реда от живота по повод... сърцата. Разбрах от майка ми, че мой скъп приятел -- сладкар, прототип на разказа ми „История с торта“-- когото не бях чувал от лятото е в бургаска болница след операция, свързана с работата на сърцето. Звъня му. Зарадва се. Говорим. Звучи развълнувано-замислен по онзи особен начин, който идва след здравни проблеми, или животопроменящи събития.

И знаеш ли кое -- казва в края – направо ме разби? Кое? Помагахме с жена ми на едно украинско семейство, възрастни хора, намерихме къде да живеят, наглеждаме ги, поддържаме връзка, пелмени дори правиха, ходихме им на гости... Та те сега, научили, че влизам в болница, обаждат ми се всеки ден, здравствуйте, викат, как у вас? Нармална - викам (аз, нали, взех да понаучавам езика)... Та взели, моля ти се да събират пари и предлагат да платят за лечението ми! За моето лечение. Не, че имам нужда, ама, представяш ли си как ми стоплиха сърцето!

Поговорихме с моят приятел за украинските бежанци, за политика, за други неща. А в болницата как е? питам го, очаквайки да чуя поредната кошмарна история.

Тука е прекрасно, казва той, направо е рай. Бре, мисля си, явно още го държат транквилантите, с какво ли са го упоили? А той продължава: да видиш каква болница, каква база, каква чистота, красота, какво нещо, и най-важното: какво отношение от хората, лекарите, персонала, не, не мога да ти опиша! И ме оперира едно момченце дето го познавам от малък и толкоз банички и еклери и саварини е изял в сладкарницара при нас, ама после отиде да учи в Германия, върна се и сега дойде в Бургас в тази болница.

После прави пауза, сякаш си спомня нещо и допълва: много обичаше милинки. Д-р Михалев се казва.

Та, на моят приятел му предстои още малко “ремонт” утре на операционната маса. Имало е да патиш, но трябвало е да го минеш това, Димчо. Имаш голямо сърце.

От фейсук