Покритите лица и коси на жените, цветовете и много други неща са дошли от бедуинското минало на тамошните народи

Доха, Катар. 17 декември, някъде малко преди обяд.

Последен свободен ден на световното по футбол, на следващия е финалът Аржентина - Франция, на по-следващия - самолетът за София.

Използвам почивния ден да се опъна на плажа край кварталния пазар - Сук ал-Уакра, да купя някои последно поръчани сувенири и да обядвам в йеменския ресторант, който с колегата Васил Колев открихме независимо един от друг.

Да хапнеш там, не е за изпускане, защото в пресцентъра храната е скъпа, но за сметка на това не особено вкусна. Един вид не ядеш, а се храниш по подобие на тайния милионер Корейко от “Златният телец” на Илф и Петров.

Вътрешно бях сигурен, че именно Аржентина ще стане световен шампион, та вече си бях купил арабската разновидност на шапката -

нещо като тюрбан с обръч, в цветовете на “албиселесте”

или “бяло-небесносините”, както наричат аржентинските национали. Влизам в ресторанта, но човекът, който очевидно изпълняваше ролята на салонен управител, ме помоли да я махна. Обясни ми - къде на английски, къде в жестомимичен превод, че тъй като аз очевидно съм чужденец, не е добре да влизам така, защото мога да обидя чувствата на местните в частност и на мюсюлманите като цяло.

“Това не е само облекло, господине. Това е и молитвена дреха, така че хората могат да оценят вашето поведение като...” и каза някаква дума на арабски, която вероятно беше “обидно” или “пренебрежително”.

Не се учудих, тъй като още преди да замина за Катар, за това имаше подробни указания, включително и от ФИФА. Макар че на световно първенство в арабска страна човек от друг свят би се объркал от многообразието на уж еднотипното облекло.

Например по време на награждаването Меси бе облечен от емира на Катар Тамим ибн Хамад Ал-Тани в някакъв прозрачен халат, което бе посрещнато с одобрителен рев от повечето фенове на стадион “Лусаил”, очевидно почитащи Мохамед, а не Исус Христос.

После се изясни, че това е специален вариант на т. нар. бищ - тъмна наметка, която се облича върху гандурата (онова бялото, което е нещо средно между рокля и нощница). Най-често бищът е кафяв или черен и се прави от камилска вълна. Но тези прозрачните, украсени със златен кант по краищата, са за

специални поводи като сватби и кръщенета

Е, въпросният повод очевидно беше специален.
Преди време, когато пък Кристиано Роналдо получаваше поредната си награда в Дубай, половинката му Джорджина беше с кърпа на главата - шейла. А когато след световното португалецът бе представен като ново попълнение на саудитския “Ал Насър”, тя се появи на терена с него в типична за местните наметка, наричана абая.

32 дни на световното в Катар и общуване с местни - били те кореняци или работещи в страната, ми изясниха доста неща относно облеклото.

Все пак погледът ми върху гардероба на населението бе доста аматьорски, но научих доста неща.

Типичната катарска мъжка дреха изглежда като нещо средно между дълга роба, халат и рокля, като почти винаги е бяла. На главата си носят кърпа, която е прикрепена с едно черно въже, като свободните му краища висят откъм гърба.

За кореняците катарци въпросната кърпа - те казваха гутра, но за повечето араби май е куфия, е бяла. Саудитците - запознах се с тяхната публика при победата 2:1 над Аржентина, са с червено-бяло ситно каре, а има и черно-бяло. На карираните понякога им казват арафатки, тъй като бяха популяризирани от покойния палестински лидер Ясер Арафат.

В националния музей на Катар ми обясниха, че

дългата горна дреха е свързана не толкова с исляма, колкото с бедуинските традиции

В древността местното население в страните около Персийския залив (всъщност Арабския залив, че местните са доста докачливи на тази тема) е живяло в шатри в пустинята и облеклото трябвало да е свободно и удобно. Има очевидни разлики в дрехите на хората около Залива и тези от Близкия изток или Северна Африка.

Една от главните особености е отношението към лицето, особено при жените. Закриването му идва точно от бедуинките - семействата живеели в пустинята и жените си пазели главите и лицата от слънце, вятър, пясък и други природни явления. В Африка на практика жените не си крият лицата, но пък в Иран много носят никаб, който оставя само една цепка за очите, а в Египет - паранджа, за която в България бихме използвали думата фередже.

Още една традиция, чиито корени са също в бедуинското минало, но има и изключение, е цветът на облеклото. Това, което научих, е, че
според

най-разпространената версия мъжете ходят в бяло, а жените в черно

За първите това било важно, тъй като основната част от времето си прекарвали навън, под силните лъчи на пустинното слънче. Жените пък били в черно, защото вършели цялата домакинска работа при недостиг на вода, а тъмният цвят се цапал по-малко. Или поне така изглеждало.

По отношение на дамското облекло в мюсюлманските традиции правилата са прости - косите да се прибрани и скрити, а дрехите - скромни, за да не привличат вниманието. За скриване на лицето и шията в свещените текстове не се споменава нищо, но обикновено това се прави в по-консервативните семейства.