На Стефанов ден години наред ходех все по някое време у Стамена Димова, защото това е денят, в който празнуват и Стамѐните.

А пък нашата си беше единствена.

Та на този ден и иначе отвореният дом на спирка "Вишнева" посрещаше гости дори и по нощите.

Случи се веднъж да ида и в 00,30 ч, когато Стамена ме посрещна с "Хайде, бе, момче! Цяла вечер те чакам."

На тези купони прязнувахме не просто Стамена, а всичко онова, което тя защитаваше в живота.

През 1995 г. (да, преди 27 години!) срещнах в първия ми час по литература в НГДЕК г-жа Стамена Димова.

Тогава, преди 27 години, беше спокойна, тиха, но и много категорична.

А аз бях много изненадан, но и радостен, защото виждах на живо жената, която беше написала всички онези помагала, благодарение на които успях и изкарах изпита по литература за Класическата.

И все пак очаквах 5 скучни години на безумни и напълно безсмислени "какво е искал да каже авторът".

Но Стамена, както я наричаме всички, ни изненада!

Бях едва на 13 години, когато, докато учим шумерския "Епос за Гилгамеш", ни попита ей така, между другото, дали някога сме се замисляли за смисъла на живота. Последваха 2 седмици безсъние в търсене на смисъла на живота и безкрайни разговори с Ицето и другите приятели.

После пък не ни караше да учим четиристишия от "Панчатантра", а някак успя, с онази нейна непринуденост и лекота, да ни провокира да се състезаваме кой знае повече стихове по различни теми. Не го спечелих, разбира се, но до днес помня:

"Достигнал недостигнат ум,

В парите нямай вяра.

Какво е празният им шум -

тревичка пред чинара."

А също и:

"Шест признака за дружба има:

да вземаш, след това да даваш,

да се разкриваш и да питаш,

да вкусваш и да угощаваш."

После минахме старогръцката литература с толкова кеф, с толкова желание и интерес, че до днес с моите съученици си казваме, че ето - дойде време и ние да имаме "първи сняг по косите", както пише Софокъл.

В 10-ти клас пък Стамена ни каза, че имало интересна екранизация на "Хамлет", а ни предстоеше да го учим. Заведе ни в Дом на киното, където гледахме версията на Кенет Брана. След тая прожекция не продумах една седмица, прочетох всичката литературна критика по въпроса на български език, прочетох в следващите два месеца всичко на Шекспир... и на класното пак изкарах 5.

Но изобщо не ми пукаше, дори се гордеех, защото знаех, че бях взел всичко, което Стамена ни даваше.

Когато започнахме да учим българска литература, Стамена ни се извини, че ще трябва да ни подготви за изпитите и затова вероятно ще трябва тук-таме да има и по някое клише. И отново успя да ни въвлече в красотата на поезията на Пенчо Славейков, да ни разкрие магията на Дебелянов, да разберем защо е толкова важен Вазов и накрая, пак така, както само тя може, да ни покаже колко е огромен Далчев.

Ние бяхме последният випуск на Стамена, преди да се пенсионира.

И, честно да си призная, се радвам, че някак останахме в нейната лична история с нещо. Защото Стамена е оставила у мнозина неизличима "драскотина в паметта", както казва поетът Борис Христов.

През 2005-та ми подари първия учителски тефтер, а през 2009-та ме спаси, когато ми каза, че просто трябва да продължа напред.

Стамена до последно не беше по-различна - спокойна, тиха, провокираща целия свят с лекота и без да се натрапва. Тя постигна най-важната цел на образованието - да ни направи по-добри хора.

Днес Стамена празнува именния си ден някъде с нейния единствен син Вергил.

Стамено̀, липсваш.

Честит небесен имен ден.

Знам колко обичаше тази снимка, която направихме на твоя рожден ден през 2018-та.

Ние, твоите ученици и твоите приятели, много те обичаме.

От фейсбук