Имам смътен спомен от една Коледа “по старо”, през януари, при прародителите ми по майчина линия в тяхното провадийско село, тогава затрупано в дебели искрящи преспи сняг.

Вечер е, събрани сме в полуосветената гостна стая, печката бумти, дървата в нея пукат, малка огнена точка танцува по тавана, възрастните седят на масата, ние с братовчедите си играем по пода.

По едно време някой изтропва сняг от обущата си на прага, вдигаме глави и виждаме дядо ни да влиза, зачервен, засмян, тайнствен. И изпод кожуха си като непохватен магьосник измъква едно сякаш току-що родено агънце. Показва го, гали го нежно, после внимателно го спуска на пода близо до печката. То едва се крепи на треперещите си краченца, ние, децата, развълнувани и изпружили вратове, го наобикаляме, всеки иска да го погали, да го “гушка”, да си играе с него…

Ако затворя очи, мога да почувствам дори дъха на това агънце — топъл, чист. Не помня нищо повече — само това наше наобикаляне около новороденото.

Докато пиша това, се замислям, не съм дори сигурен дали това се е случвало на Бъдни вечер, или по-късно през зимата, макар че това село беше известно с най-рано раждащите се агънца. Както и да е, в спомените ми това се случва на Бъдни вечер.

И в съзнанието ми това е Чудото. Нещо чисто се е родило в света и в тази нощ ние, хората, го наобикаляме, за да го запазим живо. И сякаш повтаряме библейската история, само че не бебето Исус е в обора сред животните, а агнето е занесено в къщата сред хората. Както Синът Божи е Агнец, така и агнето сега е Син Божи.

В митологичното съзнание и двете страни на тази красива метафора са еднакво значими. Чудо е Рождество! И всяко рождество е Чудо.

(от предговора към сборника "Нашата Коледа" )

*От фейсбук