Генералът бе и автор на документални книги, отдаден на своята публика – за него бе дълг да я образова, за да формира достатъчно голям кръг от хора с критично мислене. Не понасяше някой да качи обществото на шейната и доволен да потрива ръце. Сякаш беше длъжен да изобличи

всеки опит

за манипулация

на световната шахматна дъска.

Той бе и обичан съпруг и баща, макар че често си признаваше, че е случил и на жена, и на деца, които го обичаха такъв, какъвто е, а не този, който трябва да бъде. А причината за това бе, че винаги е искал да е сред най-добрите.

Казваше, че е получил най-голямата професионална награда с приятелството си с легендарния разузнавач Ким Филби, който бе и негов учител във висшия пилотаж. И Бояджиев, и неговият обичан ментор се бореха за мир с всяка своя клетка. След смъртта на приятеля си генералът искаше да участва лично в прокарването на мостове между враждуващите страни, а ако не можеше, пишеше книги, статии, алармираше за опасностите в интервюта, за да внесе друга гледна точка в дипломацията и политиката.

Искаше да живее така, че когато иде там - горе, да не го е срам от приятелите му, които наричаше "Вечната стража". Искаше да им каже, че е направил абсолютно всичко по силите си,

че се е борил

до последно

с всяка частица от своето същество и интелект, за да има мир.