Така по своя начин Парцалев разказва, а още преди да е приключил историята, Живков избухва в шумен смях. Всички в залата го поглеждат и като по команда също започват да се кикотят - къде престорено, къде не. Комикът порядъчно изчаква всички да се успокоят и продължава да говори.

- Тогава сте албанец - арабинът продължаваше с арабско спокойствие да ме пита.

- Не, не съм и албанец.

- Тогава сте грък, господине. Живков тук прекъсна Парцалев и рече:

- Георги, не са могли да те познаят, бе!

Парцалев не отвърна нищо и продължи:

- Може би сте от Португалия? - упорстваше арабинът.

- Не, не съм и от Португалия.

- Но тогава откъде сте?

- Откъде ли съм? От България съм.

Тук въпросният арабин възклицава, че там е много лошо, защото е комунизъм. Парцалев не трепва, докато върви към кулминацията на разказа си.

- Какво му е лошото? Сега пия и друг ще дойде да ми плати сметката.

- Ха-ха-ха! Всичко това си го измисляте, господине? Няма такова нещо по света: вие да пиете и ядете, а друг да плаща!

Междувременно става ясно, че той си поръчва още едно малко уиски. Идва черната волга на легацията и той си изиграва епизода. Не минава много време и ето че идва бай Киро с чанта в ръка да плаща неговата консумация, сладкодумно продължава Парцалев.

Макар и да го пита какво толкова е пил, все пак брои банкнотите. Арабинът остава силно изумен, че наистина някой му плаща сметката. И даже го питал как е с храната, пак ли някой плаща. И актьорът отговорил, че друг човек има за храната да отговаря.

- Тогава и аз ще стана комунист. И ще го пропагандирам.

- Това е най-хубавото, което ще направите - казах му аз. Станах и си тръгнах. После бай Киро ми взе 15 долара за двете малки уискита.

Така приключва разказа си Парцалев, а всички се обръщат към Живков, за да видят неговата реакция, неговата "оценка" на този миниспектакъл, така да се каже.

- Абе, Георги, ти си бил страшен - рече Живков, - малко са такива българи като тебе. - И започна отново да се смее свойски с останалите гости около Парцалев. 

Това не е всичко. Смехът на Първия е последван само четири дни по-късно от истинската му награда. На 24 май същата година мечтата на комика се сбъдва, немислимото се случва - най-сетне е направен народен артист.

Приживе Парцалев нарича себе си “тъжния клоун”. И често казва, че когато хората го видят, се смеят, но никой не знае какво е в душата му. Неговите най-близки свидетелстват, че не е имало ден с него, който да си е приличал с предишния.

Илия Ангелов отива на свиждане на актьора четири дни преди той да издъхне в Правителствена болница на 31 октомври 1989 г. от левкемия. Той ще запомни завинаги, че цветът на лицето му е почти черно-сив. Лежи увит в няколко одеяла, защото му е студено. Над него виси специална луминесцентна лампа за дезинфекция на въздуха в стаята. Усмивката му е застинала. Оплаква се, че му се пуши цигара, но лекарите не му дават. Казва, че се е обадил на майка си, за да даде на Ангелов един куфар с негови снимки, защото той знае как да ги запази.

В неделя се виждат пак. Часовникът отброява последните му часове.

- Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.

- Тя, мойта, се е свършила, Илия - рече той и разговорът секна. Постоях още 5-6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.

В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.

- Случило се е нещо - проплака тя.

Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8,30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.