Все повече азиатски правителства оказват натиск върху бизнеса за повишаване на заплатите с цел превенция на работническите бунтове и социалното недоволство. Това предвещава покачване на производствените разходи на глобалните компании, а оттам и на цените, на които продават продуктите си в цял свят.
През последните няколко години глобалните компании са изправени пред

растящата цена
на труда в Китай,

независимо от стагнацията в световното търсене. Бяхме свидетели на трудови конфликти и стачки в редица мегазаводи, работещи за известни световни компании. През миналата година свитото търсене в чужбина и спадът в китайския износ доведоха до преосмисляне на стратегията за растеж в посока на поощряване на вътрешното потребление. От друга страна, политиката за повишаване на работната заплата цели смекчаване на социалното разслоение и пораждащото се недоволство, отразявайки исканията на работниците да получат по-голям дял от плодовете на икономическия бум.
Повишаващото се ниво на заплащане в Китай даде отражение върху стратегията на редица глобални компании. Първоначално те започнаха да прехвърлят производства в съседните азиатски страни, които предлагат по-евтин труд. Типичен случай в това отношение бе Виетнам, но скоро се оказа, че относително по-евтиният труд в страната не може да компенсира изцяло недостатъчната й технологична база. Постепенно нишите от евтина работна ръка при приемлива съпътстваща технологична инфрастуктура бяха запълнени. Сега вълната от повишаване на заплатите, породена в Китай, преминава националните граници и се пренася в цяла Азия.
Преди дни кабинетът в Малайзия прие за пръв път в историята на страната решение за въвеждане на минимална работна заплата. То идва след ред подобни стъпки на управляващите в региона - от Тайланд до Индонезия, които, следвайки китайския пример,

се стремят да намалят пропастта между
бедни и богати

Азиатските правителства с основание се опасяват от растящо гражданско неподчинение и протести, подобно на Арабската пролет и смятат повишението на заплатите като основна превантивна мярка в това отношение. Правителствата нямат особен избор, защото работниците са помъдрели и могат да сравнят чрез интернет нивото и тенденциите в заплащането в другите страни.
Тепърва ще видим дали увеличеното заплащане и вътрешно търсене ще се превърне в допълнителен мотор за икономически растеж. Това ще зависи от размера и скоростта на увеличението, както и от специфичните условия в отделните страни. В Тайланд например увеличението на минималната заплата просто компенсира нейното изоставане от инфлацията през последните десет години. Най-ниско платените слоеве от азиатското население не са усетили реално повишение на заплащането в продължение на много години. Съответно пропастта между бедни и богати продължава да нараства.
Все пак процесът на поскъпване на труда може да се смята за активиран. От началото на годината минималната работна заплата в Китай е повишена на $200, като в отделни райони достига до $240. От началото на следващия месец минималната работна заплата в Тайланд се повишава с 40%. В Малайзия се доуточняват детайлите за въвеждане на по-висока минимална работна заплата след месец -два, която се очаква да бъде в диапазона $265 - $300 на месец, в зависимост от района. През последните месеци в някои райони на Индонезия работниците извоюваха повишение на минималната заплата от 20%.
Този повсеместен процес

поставя пред изпитание глобално известни компании като "Найк", "Адидас",

"Дел", "Епъл" и др. Поскъпването на труда се отразява не само на директните им производствени разходи, но и на веригите от техните поддоставчици. В момента глобалните компании с масово производство в Азия нямат лесен изход от тази ситуация. Някои от тях, например в производството на облекло, се опитват да изнесат част от производството си в малкото останали острови на евтин труд като Хаити или Йордания. Но подобни дестинации не разполагат с достатъчен ресурс от средноквалифицирани кадри и не могат да осигурят мащабно и гъвкаво производство със завършен технологичен цикъл, които са ключови фактори за производителите на високотехнологични продукти.
В случая няма значение дали правителствата се опасяват от Арабска пролет, или търсят начин за поддържане на растежа чрез стимулиране на вътрешното потребление. Процесът, започнал в Китай, набира скорост и вече прескача националните граници. Когато разходите за производство се покачват повсеместно, глобалните компании имат все по-тясно място за маневриране.
Една от малкото възможности за намаляване на трудовите разходи се крие в обезценката на националната валута в мястото на производство. За да се предпазят от подобен сценарий, през 2010 година

13 азиатски
правителства стартираха инициативата Чанг Мей,

формирайки общ фонд от $120 млрд. за защита от атака срещу която и да е валута на страните участнички. В момента се обсъжда удвояването на този фонд до $240 млрд. Така надеждите на глобалните компании за свиване на разходите чрез промяна в обменния курс стават все по-илюзорни. Още повече че политиката за покачване на работната заплата в редица азиатски страни се поддържа активно от централните банки.
Сега предстои обсъждането на програмата за развитие на Китай до 2030 г., което несъмнено ще доведе до нови вълни от промени в Азия. Глобалните компании, присъстващи в региона, ще трябва да се адаптират към тези промени, освен ако не открият нов континент.