На фона на случващото се тези дни в Сирия, революциите в страните от "Арабската пролет" могат да се квалифицират като "почти нежни".
153 години след битката край италианското градче Солферино, където 40 000 войници от три армии умират като мухи от раните си под жаркото слънце, и 13 години след края на тъжната Югославска одисея (1991-1999), довела до най-голямата касапница в Европа след Втората световна война, историята изглежда отново се повтаря. Но не като фарс, а като хуманитарна трагедия.
И ако в битката край Солферино се ражда Международният комитет на Червения кръст (МКЧК), който впоследствие ще се превърне в единствената хуманитарна организация със специална роля при международни и вътрешни конфликти, то в битките за Хама и Хомс в Сирия се наблюдава ужасяваща търпимост към избиването на хиляди цивилни от дипломатичната пасивност на две велики сили: Русия и Китай. Каквито и да са мотивите им за това, крайният резултат е катастрофален както за съдбата на загиналите и ранените, така и за безсилието на ООН и за умишленото парализиране на МКЧК.
Не че това се случва за първи път. Подобно дипломатично поведение се наблюдава и при други велики сили, когато израелската армия понякога наказва палестинското цивилно население с "диспропорционална употреба на сила." Този дипломатически евфемизъм, ненадминат в циничността си и изкован в коридорите на ООН край Ийст Ривър в Ню Йорк, и до днес често служи като смокинов лист при употребата на груба сила от една или друга армия в различни части на света. Резултатът: диспропорционално изтребване на цивилни. Ни повече, ни по-малко. Но пък пропорционална употреба на политически трикове, според интереса на великата сила.

Анри Дюнан и Женевските конвенции

Младият женевски търговец Анри Дюнан е само на 31 години, когато на път за Париж се сблъсква с ужасите на войната в Италия през юни 1859. Шокиран, той изоставя личния си бизнес, връща се в Женева, написва покъртителната книга "Спомен от Солферино" (1862), довела впоследствие до раждането на Червения кръст (1863) като хуманитарна организация и инициирането на първата (1864) от четирите Женевски конвенции, ратифицирани днес от почти всички държави. Включително и от Сирия.
Четвъртата Женевска конвенция, приета през 1949 г., и двата допълнителни протокола към нея (1977) имат за цел да гарантират защитата на цивилното население по време на въоръжени конфликти. Именно тази конвенция днес се потъпква безнаказано от сирийската армия, а както изглежда, и от другата страна, която се самоопределя като "бунтовническа". Мълчанието на двете дипломатически агнета за дивотиите на армията и отчаяната, но не и безопасна за цивилните роля на "бунтовниците", правят възможно всекидневното клане на беззащитни жени, деца и старци, които нито могат да се скрият, нито има къде да избягат.
Нещо като Баташкото клане у нас, но без своя Макгахан. Потенциалните Макгахановци в днешна Сирия (журналистката от "Сънди Таймс" и френският фоторепортер) бяха безцеремонно убити, въпреки че и те са под закрилата на същата Четвърта Женевска конвенция. Моите приятели и колеги от МКЧК в такива случаи тъжно се шегуват, че Анри Дюнан се преобръща в гроба си...
Първата Нобелова награда за мир (1901) е присъдена именно на Дюнан, а после още 3 пъти на Международният Червен кръст за ролята му в спасяването на милиони пострадали от войни и природни бедствия. И до днес това е единствената международна, неправителствена хуманитарна организация, чиято функция се дефинира и гарантира от стълбовете на Международното хуманитарно право - Женевските конвенции, скрепени с подписите на държавите. Което означава, че армиите им са длъжни да осигуряват достъп на МКЧК до бойното поле, за да изпълни хуманитарната си мисия: оказване на помощ както на ранени войници (комбатанти), така и на цивилни.
Разказах горните истории не защото над 20 години от живота ми минаха по прашните пътища на четири континента (като служител на МЧК), а защото изглежда "всичко старо е забравено, а нищо ново не е научено", както горчиво казваше Джон Симпсън от BBC, с когото "служихме" заедно по едно време между пушилките на Белград, Сараево и Прищина. Тогава във Вуковар и Пале, в Славонски Брод и Карловац, в Мостар и Биелина умираха като мухи предимно цивилни, понякога "комбатанти", а между тях и служители на Червения кръст или журналисти... Анджелина Джоли я нямаше даже, но кой, кой да ни каже...че така ще се развият нещата десет години по-късно и в Сирия.

На световния фронт -
нещо ново

Перифразирайки Ерих Мария Ремарк лесно може да се забележи, че в края на двайсетия и началото на двайсет и първия век по фронтовете на света има наистина нещо ново: повечето жертви са не "комбатанти" от две или повече армии, с отличителните им униформи, медали, гаубици и прочее железа за масово поразяване. При днешните конфликти, международни и особено вътрешни, цивилните умират в пъти повече от униформените.

Кой да защити защитниците?

В Съединените щати, а и на много други места, има закони, които са много строги, ако някой посегне на полицай. Защитникът на закона в една правова държава се ползва със защитата на специални юридически мерки, за да може по-уверено да си върши работата. Ако пренесем тази логика на бойното поле, излиза, че за защитниците на ранените и пострадалите като служителите на Международния Червен кръст например, трябва да има някакви допълнителни, и задължителни за воюващите страни, гаранции за техния живот и мисия.
Такива инструменти (наистина крехки) има, но в последните 2-3 десетилетия малцина ги спазват. Немалко са случаите, когато военни, паравоенни и обикновени бандити използват за незаконните си действия емблемите на Червения кръст и на Червения полумесец (които са равни по Женевските конвенции, а в определени случаи и Червения кристал). Злоупотребата с тези емблеми доведе до ерозия на тяхната защитна функция.
Жестоки убийства, отвличания за откуп или просто игнориране на правата на хуманитарните работници е всекидневно явление в различни части на света. Преди малко повече от десетина години една нощ в Чечня (Новие Атаги) шестима служители на МКЧК бяха хладнокръвно убити от чеченски бандити. Пак преди десетина години авторът на тези редове присъства на една тъжна церемония в Женева, когато всички 12 медала на името на Анри Дюнан бяха връчени на хуманитарни работници "пост мортем"... посмъртно. Не пожелавам на никого такава награда.
И затова думата "достъп" до жертвите на конфликт или природно бедствие е една от най-често дискутираните теми между специалисти и политици. Както беше и преди десетина дни, когато комисарката Кристалина Георгиева и заместник-генералната секретарка на ООН по хуманитарните въпроси Валери Амос буквално кършеха ръце от тревога как и кой ще осигури достъп на хуманитарните работници до жертвите на конфликта в Сирия.
Доколкото знам, това е една от постоянните грижи на г-жа Кристалина Георгиева. Защото не е достатъчно да имаш бюджет от един милиард евро за хуманитарна помощ. Не по-малко важно е да има някой, който гарантирано да я доведе до тези, които имат нужда от нея, и на момента, в който имат нужда от нея. Лесно е на думи, трудно е, когато се стреля от всички посоки и играта няма правила. Жалко само, че

няма всеобщи,
глобални закони,

които да гарантират цивилизовано мислене и цивилизовано поведение на всички, които един ден влизат в политиката, в армията, в полицията и в другите силови структури. И ако приемем, че мафиотите контролират половината от света, и подобни закони за тях никога няма да важат, то за останалата половина би трябвало законите за защита на безащитните да са една от десетте божи заповеди.
Младият Башар ал Асад, който е учил офталмология в Англия, би следвало да знае какво е хуманност.
Но както по времето на Анри Дюнан, когато армиите на французина Наполеон Трети, подкрепян от силите на Пиемонт-Сардиния, и на австриеца Франц Йосиф се сблъскват край Солферино в Ломбардия, за да оставят след себе си хиляди ранени и убити, така и днес, от Пол Пот и Милошевич, от Руанда и Бурунди до Асад и Кадафи животът на цивилните често не означава нищо. А Женевските конвенции са миловидни текстове, на които десетки сатрапи сардонично си точат ножовете, докато устати дипломати нежно говорят за диспропорционална употреба на военна сила.
Естествено, някъде далеч от техните уютни кабинети.