Оня ден някаква зам.-министърка на земеделието от центъра на Париж обяви, че България ще поиска защита на нейната кухня като световно културно наследство от ЮНЕСКО.
По подобен начин преди 4 години Франция успя да защити своята национална кухня. Както под защитата на ЮНЕСКО са средиземноморската диета и още една-две световни кулинарни практики. Въпросната зам.-министърка, както впрочем и повечето български вестници не положиха усилие да вникнат за какво става дума.
Примитивните заглавия от типа "Браним таратора в ЮНЕСКО" показват, че въпросните списъци на световната организация се възприемат от българското общество, а и от властта като "Мис Свят", някакъв конкурс, който да ни изпълва с патриотичен плам какви сме готини и всички ни завиждат.
Повече за тези комплекси може да прочетете в статията "Гълъбин Боевски и призраците на комунизма"
Когато се заговори за българска кухня, винаги има две тези - нашата храна е най-вкусна, и другата - няма българска кухня, всичко е турско.
Истината според мен остава скрита зад тези две клишета. Храната, която се яде в България, не е най-великата, нито има някаква изключителност. Подобни хранителни комбинации има в много съседни, а и в по-далечни страни. Но в никой случай не може да се отъждествява главно и само с турската и изобщо с ориенталската хранителна традиция. А селската българска храна с много зеленчуци наистина е много вкусна, но трудно може да се говори за оформен български стил.
Исторически погледнато, най-много външни влияния имаме от Византия, тоест от днешна Гърция. Същите влияния има и в съвременнната турска кухня по простата причина, че завоевателят винаги губи цивилизационната война. Турците завладяват Византия и България, но византийската култура (българската е част от нея) надделява в бита. И османската кухня се напълва с храни, за които можеш да прочетеш описания дори в Петрониевия "Сатирикон".
Повечето думи за риби във всички балкански езици са гръцки (византийски). Но пък сармите, които са гордостта и на арменци, и на турци, и на българи, и на араби, са всъщност вариант на японското футомаки суши - завит с листа ориз и някаква плънка.
Впрочем културното влияние на победения, но по-цивилизован народ се усеща днес в съвременната руска кухня, където са попаднали ястия като чушки, пълнени с кайма, а шопската салата е стигнала до Монголия.
Така любимият ни таратор, голямата българска гордост, има име, което произлиза от френски и означава татарски?! Става дума за т. нар. татарско кюфте, което във високата френска кулинария се е опростило до тартар - дума, с която се обозначава всяко сурово ситно накълцано ястие. Влязла е в българския, за да обозначи ситно накълцаната краставица.
Но ако се задълбочим в произхода на храните, означава и ние да не осъзнаваме какъв е смисълът на защитата на нематериалното културно наследство. А той е да се пази една културна традиция, която не е готварска книга, а стил на живот. Какъвто е високата френска кухня или средиземноморската диета.
За съжаление, аз не виждам голямо основание да претендираме, че има широк културен пласт в кулинарната ни традиция. Тя се пази главно в семейството, а практически няма ресторанти и известни готвачи, които да поддържат традиционен български стил. Балкантуристката версия на българската кухня има повече евтин маркетинг и червени покривки, отколкото уникален кулинарен стил и маниер на консумиране. Съвременните софийски ресторанти се лутат между нувел кузин и фаст фууд. И когато стане дума какво е това български стил в готвенето, се хващаме за таратора.
Затова ми се струва, че ще е трудно да се мотивира защита от ЮНЕСКО на нещо, което всъщност никога не го е имало.
Всъщност, ако има нещо, за което можем да претендираме, че е стил и култура, това е традицията на ракията и салатата. Тя е неизтребима и при нея водеща не е толкова консумацията, а дългите приятелски разговори преди същинското хранене, които го превръщат в истински културен феномен. Но пак заради националните си комплекси едва ли ще посмеем да го обявим за културно наследство.