Едно от първите неща, което учехме навремето по международно право, е, че външната политика на една държава е продукт на вътрешната. И второ, както ни напомня Джеръми Паксмън от BBC, че историята на една държава до голяма степен зависи от географията й. С тези две констатации наум може да погледнем какви са шансовете на президента Плевнелиев да наложи свой стил във външната политика на България през следващите 5 години.
Макар и избран от народа, а не от парламента,

неговите възможности
да наложи ново лице
на България в света
са лимитирани

Конституцията в сегашния си вид не му дава права, каквито има в президентската република. В това отношение Плевнелиев няма да има развързани ръце, както например американският, френският или руският президент. В този смисъл очакванията за възможното влияние на държавния глава трябва да бъдат внимателно калибрирани в контекста на политическите реалности у нас.
Основният фактор за силата и безсилието на президента е състоянието на държавата като цяло, както в икономически, така и в политически план. Азбучна истина е, че успешната дипломация е плод на силна икономика, на стабилна военна мощ, на географско-демографския фактор и чак тогава на комплект от опитни дипломати, свикани под знамето на републиката.
Андрей Козирев и Уорън Кристофър може да не са били най-блестящите външни министри на Русия и САЩ, но де факто те бяха най-важните дипломати на своето време по простата причина, че представляваха две мощни военни сили. Очевидно Плевнелиев не може да разчита на подобен фактор. България е малка страна, със слаба икономика, много скромна военна мощ, уморена и нискобюджетна дипломатическа машина. Гласът й може да се чува в някаква степен на Балканите, както и в Европейския съюз. И това е реалистичната рамка, в която може да се движи новият президент.
Фактът, че той е издигнат на този пост от управляващата партия, може да му помогне в определени случаи. Но той

ще трябва да синхронизира стъпките си с министър-председателя,

който де факто има много по-голяма власт в ръцете си. При евентуално несъгласие между двамата единият ще трябва да отстъпи, и това вероятно невинаги ще е премиерът... Нещо като да си президент Вацлав Хавел, докато премиерът Вацлав Клаус ти диша във врата.

В дипломатическия хор на Брюксел, където теоретичен диригент на външната политика е баронеса Ащън, хармонията е деликатен продукт. В повечето случаи "великите сили" на ЕС следват собствените си интереси, макар и покрити с общата шапка на синхронизираната съюзна политика. В този контекст възможностите на президента да казва "да" са неограничени, докато "не" и "може би" са по-скоро теоретически опции.
Стартът на президента Плевнелиев, чието име няма да бъде лесно за произнасяне от чужденците, идва в момент на небивала криза в света. Силата на тази криза е още по-очебийна в Европа. За разлика от вътрешната външната политика често е уравнение с много неизвестни и поле за играчи с различни, дори противоположни интереси. Това прави мисията му много деликатна, макар и не невъзможна. В речта му пред парламента има 8 външнополитически елемента, които (с повече въображение) може да се групират в 4 акцента: европейската политика на България, Балканите и Близкия изток, репутацията на страната (наричана у нас с българската дума "имидж") и мястото й в свят, където се появяват нови икономически и политически гиганти.
С рядка за нашата политическа традиция вежливост той даде кредит на всички свои предшественици и предишни правителства за усилията им

да поставят страната на
новата карта на Европа

Но със също толкова рядка откровеност той спомена за болката си страната на Ботев и Левски да бъде трън в очите на другите с корупцията си.
Представата за България в ЕС, а и в останалия свят е много различна от това, което хората мислят за Чехия и Полша, за Словения и Естонния, камо ли за Швейцария и Австрия. Когато една страна е малка, но за сметка на това бедна и с разтегливи критерии за "ред, законност и справедливост", възможностите както на държавния й глава, така и на дипломатическата й машина са силно ограничени. Дори и да имаме най-добрите дипломати в света, техните умения, чар и комуникативност няма да ги направят равни на колегите им от Берлин, Лондон или Париж. А жалко, защото много от тях са отлични професионалисти. В този смисъл амбицията на президента да гради ново лице на България вероятно тряба ва се възприеме като начало на дълъг процес, който със сигурност ще отнеме години, ако не и десетилетия. Но и най-дългият път започва с първата крачка, както казват китайците.
Колкото до нашия кристален глас в общоевропейския смесен хор, и тук трябва да сме реалисти. Малката държава, дори когато е богата, с дълги демократични традиции, стабилна фискална дисциплина и т.н., си остава скромен политически фактор както в Брюксел, така и извън него. Финландия, Дания и Естония добре илюстрират тази реалност. Те са нещо като "ритъм китари" в "биг бенда", докато соло китарите са в ръцете на Берлин, Париж и Лондон. Дори една Полша с впечатляващия си икономически ръст и близо 40-те си милиона население

все още се бори

за своето място, което смята, че й се полага. Но Плевнелиев със своя такт, умение да слуша и възможността му да комуникира пряко с европейските лидери би могъл да нашепне в деликатните уши на другите, че не сме само сбор от непредсказуеми политици, нископодстригани гангстери, артистични граничари и бързоподвижни катунари. За това обаче ще му се наложи, заедно с правителството и останалите институции, да поработи здравата. И не съм сигурен, че един мандат ще му стигне. Почистването на авгиевите обори може да отнеме още едно десетилетия на сизифовски усилия. Би отивало на новия президент да води тази битка. И да не е сам, ако може.
Колкото до ролята ни на Балканите или в Близкия изток, нещата не са никак прости. Балканите са все още оплетени в паяжината на миналото и идеята да помагаме на съседите, които са извън Брюкселския клуб, в тяхната демократична еволюция, вероятно ще предизвика саркастични усмивки в Белград и Скопие.
В очарователните Балкани не е лесно да си месия: историята го е доказала. Ако ние наистина искаме да помогнем с нещо, то е онова, което навремето Словения правеше по времето на Титова Югославия: да бъдеш пример за останалите с добра икономика, със завиден жизнен стандарт, солидно образование и здравеопазване. Ето това би било привлекателно и уважително за македонците например, а не само съблазнителните за тях български паспорти. Или както го правят швейцарците: някога най-бедната страна в Европа днес е пример за далеч по-мощните си съседи... Това го пиша, понеже преди двайсетина години се канехме да бъдем Швейцария на Балканите. В Близкия изток вероятно ще трябва да започнем отдалеч: първо с износ на качествени продукти "Made in България", както казва Плевнелиев, с култура и такт, с връщане на изгубените позиции и с реалистичен подход. Още никой не знае какъв сезон ще последва след Арабската пролет, а костеливият орех, наречен "Израел-Палестина", се оказа дори не по силите на президента Обама. Много е трудно да ухажваш едновременно и Израел, и арабите, без да се опариш. Като танц на пеперуди край огъня - красив, но често завършващ с опърлени криле.
А да намерим мястото си сред новите политически гиганти като Бразилия, Китай, Индия и т. н., е хубава идея, но преди това трябва да им станем интересни. Парите на инвеститорите отиват там, където им е тихо, спокойно и сигурно за "умножаване".
Два друга фактора са също толкова важни за неговия успех: как да балансира националните интереси между Брюксел, Вашингтон и Москва. Нищо че това липсва в речта му. Ако по-рано се говореше, че няма отърване от прегръдката на "руската мечка", сега танцът между сибирския нефт, американската политическа виталност и еврофондовете е като на тореадор на арената с един червен плащ, но с три бика за укротяване.
И накрая, Плевнелиев комуникаторът. Ако иска да успее, той трявба да овладее и това изкуство, в което премиерът ще му е неизбежен конкурент. Да говори с ясен и силен глас, да изпраща добре калибрирани и разбираеми послания, да си служи с думите както Рейгън и Клинтън, така че журналистите да се тълпят край него на рояци... Кой е неговият "мундщук", както наричаха Джоди Пауъл, прессекретаря на Джими Картър? Както Кенеди имаше до себе си Пиер Салинджер, а

Рейгън беше в ръцете на изкусния си пиар Майкъл Дийвър

Предполагам, че и Плевнелиев има нещо подобно в арсенала си. Звучи предизвикателно. Толкова много работа пред този млад човек. И все пак не трябва да се отрича правото на един нов лидер да има мечти и амбиции. Обратното, трябва да му се помага. От всички, на които той е вече президент. Цинизмът и недоверието не са градивен материал. Това, на което Плевнелиев може да разчита, е човешкият ресурс, макар и силно обеднял след масовата емиграция на милион и нещо млади и талантливи българи. От тези, които са все още тук, има достатъчно кадърни и образовани хора. Включително и в дипломатическия състав на Външното министерство. От целия политически спектър, стига да са можещи и знаещи. От всички поколения. Новото лице на България, което той иска да сътвори, ще бъде направено от именно тази категория граждани (включително и от малцинствата). Само трябва да ги открие и като "баща на нацията" да им даде шанс.
Както и всички ние да му дадем поне малко време да опита. Джон Ленън казваше: "Дайте шанс на мира." В нашенския вариант песента може да се казва: "Дайте шанс на Плевнелиев."
Ако перифразираме Жоржи Амаду и неговото прочуто мото от "Пастири на нощта", един президент не може да прегърне всички добри политики в света, но трябва да опита.
В противен случай мечтите на Плевнелиев ще се стопят като снежинките на раменете му по време на тържествената церемония в първия ден на неговото президентство.