Покрай предстоящото встъпване в длъжност на новоизбрания президент пак се заговори за българското разузнаване. Идеята на новата власт е разузнаването да премине на подчинение към правителството, а не към президента, както бе досега.
Идеята е стара, но може би сега с този президент и това мнозинство вероятно ще се реализира. Но винаги когато започва този дебат, се говори само за властови ресурси - кой да назначава началниците, а не за основното - за какво точно ни е разузнаването, колко ни струва и как се разходват средствата, отделени от парите на данъкоплатците, за да се получават тайни сведения за нашите вероятни противници.
 Освен това имаме две разузнавания - цивилно и военно. И за двете похарчените пари остават тайни и загадки. Ако данъкоплатецът знае, че някой съдия му струва 4-5 хиляди лева месечно, а в замяна не получава достатъчна услуга правораздаване, той негодува. Вероятно в един следващ момент това негодувание би довело до промяна в съдебната система. Но ако разузнавачът Х, пратен, да речем, в Македония, вместо да следи изкъсо сърбоманите, използва предвидените за това средства, за да развива някакъв бизнес в България. А докладите му да са лоша компилация от вестникарски дописки, данъкоплатецът не може да протестира, защото просто не знае какво се случва с парите му. Това е строга държавна тайна, която на практика не се контролира от никого.
И ако покрай предстоящата промяна започне разговор за бъдещето на българското разузнаване, трябва да се отговори на главния въпрос - къде са парите. Идеята, че врагът не трябва да знае колко се харчи за шпионаж, е остатък от студената война. Ограничаването на достъпа до информация за българския народ и присвояването на правото някой да харчи парите му за неясни цели са ограничаване на народния суверенитет. А свободата не бива да бъде ограничавана за сметка на сигурността.
 Впрочем ефективни и свободни са обществата, които са осигурили надежден контрол на тайните си служби. Такива, в които тайните служби си правят каквото искат, са забележителни с друго. Например с приток на офшорни “инвеститори”.
Обществото трябва да си отговори и на такива въпроси: Доколко са ни необходими разузнавачи в страните от Близкия изток например? Какви операции изпълняваме в съюзнически страни? Имаме ли още агентура в Африка, какви данни получаме от нея и кому са нужни?
Има един много смешен химн на българския разузнавач, изпят от Михаил Белчев. Заснет е клип, който може да бъде видян на сайта на НРС - Белчев е с пура, пие тъмно питие и се качва на бяла лимузина. Да оставим настрана чалга усещането, но аз си представям българското разузнаване като съставено от умни жени на средна възраст, които преглеждат публични източници през интернет и научават много повече за по-малко пари.
На когото му се пушат пури, да си ги купува сам.