- От историческото есе на Путин от миналото лято добиваме представа какви всъщност са военните му цели, казва проф. Майкъл Игнатиев

- Ние сме в непозната територия, следейки новините, чудейки се, например, дали потъването на крайцера в Черно море помага или пречи на шансовете ни да избегнем ядрена война

- Много от моите колеги в Харвард съветваха новите управляващи на Русия, че историята не е от значение и че само шоковата терапия може да спаси страната от 80-годишната тирания

Професорът по история в Централноевропейския университет Майкъл Игнатиев – правнук на руския дипломат граф Игнатиев, изнесе лекция „Историята, която ни доведе дотук“ - поредица "Мемориални лекции ДЖУ", организирана от Центъра за либерални стратегии в памет на Юлия Гурковска (1945–2001).

Майкъл Игнатиев е роден в Канада, учи в Университета на Торонто, а после завършва и Харвард.
Модератор на лекцията бе политологът Иван Кръстев. Той отбеляза, че след като Юлия (Джу) си отива през 2001 г., от Центърът за либерални стратегии решават да създадат мемориални лекции в нейна памет, за да запазят присъствието ѝ живо за годините напред. И отбеляза за големите промени след 2001 г.: „Атентатите в Ню Йорк през септември 2001 г. бяха накарали всички ни като с различни очи да видим света около нас. Това беше преди повече от 20 години. Тогава, през 2001 г., Америка изглеждаше изключително обединена, сега вече е разделена. Тогава хората се опитваха да си спомнят името на току що избрания руски президент. Тогава идеята, че светът ще бъде различен и ще бъде друг, беше абстрактна идея. Сега тя е напълно реална. Сега светът е във война и затова като че ли и един от най-интересните според мен хора, които могат да говорят за това, което се случа, как стигнахме дотук и защо, е именно Майкъл Игнатиев“.
Преди да започне лекцията си Майкъл Игнатиев каза: "Днес отидох в Националния музей на вашата страна и след като имах обиколка, в която чух 8000 години от българската история, тя завърши за мен със златен часовник, долу, в малък шкаф в края на изложбата – беше малък златен часовник на прадядо ми. И така, видях часовника на прадядо ми и всичко беше наред".
Ето лекцията на Игнатиев с малки съкращения:

Заглавието на разговора е "Историята, която ни доведе дотук". "Тук" е тази неудържима война, започната от руски президент, който смята, че съседна държава не е истинска държава, а нейният народ не е истински народ. '' Тук'' е отказа на този народ да приеме тази съдба. ''Тук'' е крахът на правилата, регулиращи международния ред. ''Тук'' е страхът от бъдещето, който изглежда толкова мрачен, колкото руините в Мариупол.
Има история за това как сме стигнали дотук и през следващите години може да разплетем част от историята, но дотогава ще трябва да работим със и срещу разказите. Историята изглежда оправдава, рационализира и обяснява какво се е случило. Всички тези разкази твърдят, че са история, но ако бяха, те щяха да се предадат на истината и миналото нямаше да се промени, или както Уилям Фокнър е казал, да откаже да умре, миналото просто щеше да си остане такова.
По-лошо е да се опитваш да разбереш какво се случва сега, когато оръжията все още стрелят, защото е ужасно да бъдеш изгубен. И е важно да се разбере, защото това може да ни помогне да балансираме по-добре доказателствата. Дори и така да е, нито един разказ, който ще ви предложа, не може да ви утеши, тъй като знаем сме сигурни в едно -

не знаем как ще се развие тази история и дори не знаем дали ще оцелеем

Цялата история е затрупана с проблема, че не се знае кога всъщност започва един разказ. Обикновено мястото, от което започвате разказ, зависи от това къде искате да завършите. Много западни анализатори смятат, че всичко започва с обявяването на война от Путин срещу Запада на конференцията за сигурност в Мюнхен през 2007 г., последвана от войната срещу Грузия през 2008 г. и след това от завземането на Донбас и Крим през 2014 г. Но интересното е, че самият разказ на Путин, неговата история на войната, изобщо не започва там. Започва през IX век с Владимир и покръстването на славяните и раждането на Православната църква в Киев. Путин очевидно знае къде иска да завърши разказа му, тъй като историята започва оттам с твърдението, че Русия е създадена в Киев и затова Киев принадлежи на Русия.

Като бивш офицер на КГБ, той нито е историк, нито е оригинален. Повечето истории за Русия започват там, откъдето той започва – с твърдението, че Владимир - князът, който е приел християнството, го е направил, за да съюзи княжеството си с Константинопол и Византия. Там е истинското начало на прототипите за руската държава, които идват след това – Московия, Руската империя, Съветския съюз, Руската федерация. Всичко започва в Киев.

Новото при Путин е, че той използва тази стара история, за да отрече правото на съществуване на друга държава. Постига и някои други неща. Русия за някои западни наблюдатели се превръща в бензиностанция с ядрени оръжия. А на истинското правителство, което всъщност управлява в Киев сред светините на основите на православното християнство, му се заявява "вашата страна не е ваша, а моя ".
Всички знаете какво е казал Тукидид: "Силните правят това, което искат, а слабите правят това, което трябва". Интересното тук е, че бившият офицер от КГБ, умел в бойните изкуства, умел да убива със собствените си ръце, чувства нуждата от мит за духовния произход на страната. Интересно. Защо изобщо му е нужно да се занимава с това?

Ако имаш танкове и военни кораби, защо просто не вземеш това, което искаш?

Путин не си направи труда да се оправдае, когато журналисти бяха застрелвани пред прага на домовете си, когато опозиционните политици умираха до кремълските стени – всички си спомняте какво се случи с Борис Немцов. И когато агенти на руската държава отравяха предполагаеми врагове на руското общество, тогава нямаше оправдания, а само отричания. И все пак за инвазия в суверена държава Путин се почувства задължен да създаде цяла вселена от историческата фантазия.
Защо? Защото се е чувствал виновен? Това звучи малко невероятно. Защото е трябвало да предложи на хората си нещо, в което да вярват? Това е възможно. Дори диктатурата трябва да даде причина за действията си. Хитлер трябваше да спасява страдащите судетски немци, Путин има своите страдащи руснаци, живеещи под украинско иго. Путин не се сдържа с оправдания, стремеше се към по-голямо, защото се оказва, че той лично е искал да влезе в историята чрез възстановяване на руската империя на Петър и Екатерина, на Русия от залива на Финландия до Черно море.
Но да претендираш за връзка с Петър и Екатерина, е опасно. Защото, ако наистина иска да подражава на Петър и Екатерина, ще трябва да отвори Русия, както направиха те – към науката, технологиите и новите идеи.
Така че, може би при по-дълбок размисъл се разбира, че той не се стреми към тяхното величие.

Неговата действителна цел, която е много по-лесно постижима, е да бъде мразен и да всява страх

От украинците на първо място, а след това евентуално от арогантните европейци и от още по-арогантните американци. Неговият модел не е толкова като този на Петър и Екатерина, но по-скоро като на Цар Николай Първи, който смазва декабристкото въстание през 1825 г. и се превръща в жандармът на Европа до смъртта си 25 години по-късно. Мразен от поляците, чиято независимост той отнема през 1831 г., мразен от унгарците, чиито бунтовници той опустошава през 1849 г.
Така че това, което Путин разглежда като власт, е вкоренено дълбоко в историята на руската автокрация. През XX век руснаците запазват този модел – изпращат танковете в Будапеща през 56-та, Прага през 68-ма и въвеждат военно положение във Варшава през 81-ва. Но вие вече знаете всичко това. Всичко обаче започва в края на XVIII век. Никоя руска държава не би толерирала свободна страна, истински свободна страна до границите си.
За да постигне тази цел, да внушава страх, подобно на владетелите от миналото, той се заема със създаването на исторически мит със същата педантичност, с която подхожда към смазването на опозицията, подкрепата за Асад при унищожаването на сирийския народ, възстановяването на армията и премахването на вътрешните му врагове.

Той гледа на историята като на стратегическа операция и се предполага, че е написал есето, създадено миналото лято,

докато неговите подчинени му носели исторически документи през дълъг тунел, отделящ го от хората, във вилата му до Москва

Трудел се с месеци. Всичко е негово дело. Това е разказ, отричащ мястото, което нарича Киев своята столица, някога да е било държава, както и хората там да са били някога хора.

Едно от предимствата да си президент е, че историческото ти въображение може да лети, няма граници, няма действителна връзка с реалността. Така че той свободно твърди, че една страна се управлява от нацисти, когато нейното правителство се управлява от човек с еврейски произход и че защитава рускоговорящото население, което не е изложено на никакви заплахи.
За да преминат подобни наративни изобретения от фантазията към легитимирането на действителното нашествие, трябват две неща – първо, тоталитарно пространство, в което независимата журналистика е смазана, факултети по история - с наложена цензура, и да бъде отнета силата на НПО-тата. Държавната телевизия носи посланията и до най-отдалечените региони на Сибир. Това гарантира, че след като посланието премине през цяла Русия, Путин ще чуе само ехото и повторението на собствения си глас и той ще достигне дълбоко в психиката на руската аудитория, благодарение на откъснатостта от външния свят и пропагандата. Той стои в сантиментална носталгия по съветското минало, което прави всеки досег с настоящата реалност невъзможен.

Това, което е още по-интересно за есето е, че Путин знае, че съветското минало има няколко проблемни места, така че пренаписването им е сложно и хитро. Самият той вярва, че разпадането на Съветския съюз е най-голямата катастрофа на XX век и явно се съмнява в собствената си памет за изгарянето на книги на КГБ в градината на убежището си в Дрезден, когато Берлинската стена пада през 1989 г.

Това е болезнен спомен, травма, за която той иска да си отмъсти

И все пак за цялото му преклонение пред съветското минало, неговото есе всъщност обвинява Хрушчов за даването на Крим на Украйна през 1955 г., обвинява Ленин, че е дал на Украйна статут на отделна република в Съветския съюз след края на гражданската война. Това е много интересно. Някак си неудобно за Путин е, че и Сталин, и Ленин е трябвало да признаят украинската национална идентичност, чието съществуване той иска да отрече. Но

ако Путин успее да преведе ветераните от Донбас през червения площад на 9-ти май тази година, това ще е един вид обратна алхимия, в която златото се превръща в боклук,

защото единствената неоспорвана морална добродетел на съветската ера, единственото ѝ постижение, признато както от нейните приятели, така и от нейните врагове, е маршът на руските войски към Аушвиц и спасяването на Европа от империята на Хитлер. Цялата тази прекрасна легенда, която ме трогва до ден днешен, се търкаля в украинската кал като легитимация на престъпленията срещу съседната държава.

В днешно време всяко общество лъже за себе си. Идвам от перфектна страна, наречена Канада, перфектна е във всяко отношение, но тя също лъже за себе си през цялото време. Но има лъжи, които могат да убият бъдещето на една страна. Такива са недопустимите лъжи и обществата рядко получават шанс – САЩ през 1865 г., Германия през 1945 г., Южна Африка през 1994 г. – да съставят списък на нещата, които никога не трябва да казват за себе си, като например „Робството е полезно за чернокожите“, „Хитлер беше прав за евреите“, „Апартейдът не беше чак толкова лош“. Русия имаше шанс през 1991 г. да каже „Никога повече Сталин“. Тя трябваше да се изправи очи в очи с Гулаг и с милионите, които загинаха в ръцете на режима, но вместо това се спусна тягостно мълчание след разпадането на последната руска империя и никога не беше направено преосмисляне на миналото.
Западът има своя дял от вината тук. Много от моите колеги в Харвард съветваха новите управляващи на Русия, че историята не е от значение и че само шоковата терапия и бързия преход към пазарна икономика могат да спасят страната от 80-годишната тирания. И не че не е имало смели руски гласове, които са разказвали истината за миналото си през цялото време, но те не бяха чути в стремежа - по възможност бърз и безболезнен, за преминаване на Русия към Запада. Съвестта на страната - Ахматова, Бродски, Сахаров, Солженицин, не получи възможността да остави отпечатък в душата на руския народ. Нямаше комисии за истината, каквито имаше в Южна Африка, нямаше публични изслушвания и нямаше преследване на агентите на КГБ.

В дивия запад на 90-те години държавната собственост бе приватизирана. Тъй като всеки грабеше каквото може, не се правеше равносметка за миналото, което е пълно с призраци. Ахматова и Солженицин просто пишеха поезия и литература. Думите им не успяха да предупредят младото поколение. В този карнавал на амнезията бе създадена празна страница, на която Путин можеше да напише разказа си и да оправдае инвазията като индикация за червената нишка в историята на Русия, история на завоевания и разширяване на територията.
И не е случайно, че седмици преди инвазията, неговият режим затвори "Мемориал" – последната останала организация, която се опитваше да каже истината за руското минало. Сега режимът се чувства напълно освободен от всяко задължение към истината. От залата на Съвета за сигурност в Ню Йорк той разпространява фалшификати. Най-лошото е, че лъже родителите на войниците, които дават живота си за това престъпно начинание. И цялата катастрофа не оставя на критично мислещата част от руското население друг избор, освен да избягат от страната си в Ереван, в Тбилиси, в Истанбул, може би в София, места, на които ще ги приемат.
Историческото есе на Путин от миналото лято има силата да предсказва, защото от него добиваме представа какви всъщност са военните му цели. Той няма да се задоволи с Донбас и Мариупол, със сухопътна връзка към газа в Азовско море и контрола на по-голямата част от Черноморското крайбрежие.

Той желае да заличи цялата държава

Ако не може да има всичко сега, ще спечели времето си, за да може да го има по-късно. Сега, когато украинците го победиха пред портите на Киев, той ще опитва отново и отново, и когато пак е победен, ще се задоволи с една опустошена Украйна. А ако на хоризонта се появи опасност от поражение, неговите познания по история учат, че руските режими, когато са победени в битка – например царският режим в Руско-японската война от 1905 г. – навлизат в предсмъртните си часове. Всеки руски лидер, който в хватката на историята си създава фантазия, а след това е изправен пред унижение на бойното поле, е опасна фигура, особено този, който държи в ръцете си на най-големия ядрен арсенал в света.

Той е опасен, защото е и ядосан

Военните му са го провалили, разузнавателните му служби са го излъгали и украинците са разбили реалността му като са го принудили да се изправи срещу съпротивата на хора, за които той сам е казал, че не съществуват. Изглежда, че реалното му схващане за Украйна е спряло някъде в началото на 90-те години. По онова време, когато Украйна беше управлявана от хора като Леонид Кравчук и Леонид Кучма, управляващите в Москва можеха да вярват, че в Киев и Лвов не е останало нищо друго освен бивши съветски граждани, които се опитват да излязат от руините на империята. А човекът, който Путин искаше постави начело на Украйна през 2010 г. – Виктор Янукович, беше направен от същия съветски образ - същата коса, същия език и същата алчност. Путин явно е мислел, че Украйна не заслужава по-добро, но населението бе на друго мнение.

Путин не успя да разбере украинския си противник, но НАТО и ЕС също не успяха

Те също смятаха, че украинците са съветски хора, пасивни, покорни, примирени с неизбежното. И тези погрешни схващания вдъхновиха предсказанията, които всички си спомняте – че войната, която започна на 24 февруари, ще свърши само след седмица. Всички – Путин, Западът, не успяха да видят, че украинците искат да създадат своя собствена история. Ако някои западни наблюдатели не забелязаха, че Оранжевата революция свали проруското правителство през 2005 г., а Майданът през 2014 г. свали Янукович, то Западът възприе това като сантиментална история за силата на хората, и не видя, че това е елемент от трансформацията на украинската идентичност. Майданът не беше зимен карнавал – той беше по-мрачен и много по-сериозен, брутална битка между Биркут – силно мразената въоръжена полиция на режима, и решителните млади хора, водещи битки по улиците. Не за няколко седмици, а за 3 месеца – 92 зимни нощи. Над 100 души бяха убити на Майдана. Така изведнъж по-възрастните украинци разбраха за бруталността, с която пребиваха децата им. Разбраха, че вече не могат да живеят в режим, който заявява лоялност към Путин. Хората от Майдана – спомнете си техните лозунгите им, гласящи, че първото желание на Украйна е да се присъедини към ЕС. Това е една от трагичните иронии на историята, в която живеем – тези, които най-силно вярват в европейската идея, се оказват хората, на които е отказано влизане в Европа. Но вярата още се крепи. Майданът е причината украинският президент да живее без мисълта за присъединяване към НАТО, но не и с мисълта, че няма да се присъедини към Европа. Майданът е и причината, поради която ако Европа не даде на това, което остане от Украйна път към ЕС, ще е непростимо предателство. И със сигурност се надявам, че България никога няма да застане на пътя на Украйна към ЕС.
Майданът трябваше да покаже на Путин, че си има работа с хора, които са непреклонни пред смъртта. Но той разбра единствено, че ако може да управлява Киев директно през поставено лице, ще вземе колкото иска от украинската територия възможно най-бързо. Това доведе до осем години тежки сражения в окопите и разрушените села на Източна Украйна.
И отново нито Западът, нито Путин, разбраха през каква трансформация преминава идентичността на Украйна по време на война.

Желязото сякаш се е вляло в душите на украинския народ

и осемгодишната война направи революция в армията им, превръщайки я от съветска реликва в национална сила. Не успяхме да видим какво може да причини заплахата за живота на психиката на хората и тяхната военна готовност. Всичко бе изненада. Дори трансформацията на комедиен актьор във военен лидер, който има дарбата за комуникация на тв звезда.
Но сега, когато вече не сме изненадани от украинците, рискуваме да станем недобросъвестно сантиментални. Украинците се борят за това, което наричаме ценности, но ние не сме тези, които умират. Подобно на афганистанците преди тях, украинците са открили колко е болезнено да водиш битките, но сам да понасяш поражението. Украйна с неохота прие, че не може да разчита на въздушна защита, от която се нуждае, за да не би самолетите на НАТО и Русия да се окажат едни срещу други и така всички ние да бъдем въвлечени в Трета световна война. Унгарците научиха същия урок през 56-та, чехите през 68-ма, а поляците през 81-ва.
Ако това е болезнената действителност, когато руските танкове и артилерията достигнат до Донбас, украинците могат да успеят да ги задържат, но без въздушната защита на НАТО не биха могли да ги отблъснат и да си върнат територията. И ако Украйна не може да си върне Донбас, Мариупол и крайбрежието, Зеленски ще трябва да се задоволи с мир, който ги оставя в руски ръце. Това напомня за начина, по който приключи Зимната война между Финландия и дивизиите на Сталин през 1940 г. Трябва да помним, че войната е вървяла добре за финландците в началото – леко въоръжените войски, които се борят да защитят родната си територия, са били повече от равнопоставени на съветската мощ. В крайна сметка обаче руските танкове пробиват линията Манерхайм и принуждават финландците да приемат мир, който дава национални територии на окупаторите. Ние помним тази известна история – когато финландският президент подписва мирното споразумение, заявява: "Нека изсъхне ръката на този, който подписва това чудовищно споразумение". И това са думи, които президентът Зеленски може би ще разбере твърде добре.
Войната винаги разбива илюзиите, а илюзиите на Путин са наистина разбити – той знае, че службите и военните го лъжат, знае, че Украйна съществува и ще се бори до смърт.

Неговият собствен режим, оцеляването му е поставено под въпрос

Диктаторите, притиснати от историята и собственото си безумие, са едновременно опасни и непредсказуеми.
Той също така откри, че друг негов наратив се оказва грешен - за упадъка на САЩ и системата им от съюзници. Диктаторите често бъркат кавгите и разделенията, присъщи за демокрацията, като признак на слабост, и те често са в заблуда от оплакванията на Запада. Но стана обратното - НАТО и ЕС се пробудиха. Опасността, пред която се изправя сега след Буча и Мариупол, е това, че Запада може да реагира по-скоро емоционално отколкото разумно. А това поставя в опасност всички. Опитваме се да намерим баланса между убеждението, че сме поставени пред голямо зло и задължението да не позволим на възмущението си да ни накара да прибегнем до средства, които въпреки намеренията ни, могат да предизвикат война, която ще унищожи цяла Европа.
Ще трябва да запушим ушите си за отчаяните молби на хората, срещу които се извършват ужасяващи действия, ще трябва да отхвърлим призивите да отвърнем по същия начин, те ще протягат ръка за помощ, а ние ще запазим мълчание. Да се надяваме, че ще действаме умно, като изберем онези инструменти, които налагат жертви и на нас - ембарго върху петрола и природния газ на Русия например, без да пращаме целия свят в бездната.
Разочарована от благоразумието ни, Украйна се отърси от илюзиите си за НАТО и ЕС, и е принудена да признае една реалност, която е толкова вярна за България, колкото и за Канада, колкото и за всяко място, а именно, че географията на една страна определя съдбата ѝ. В случая на Украйна съдбата ѝ нямаше да е толкова жестока, ако Русия бе поела по демократичен път, а такъв шанс имаше два пъти - след 1905 г., когато поражение принуждава царя да приеме конституция, както и след 1991 г., когато Русия на Елцин имаше за кратко възможност за демокрация. Но когато Русия пое по авторитарния път след 1999 г., споделената граница с Украйна придоби друго значение, а именно че украинците ще трябва да създадат демократичен път през зъбите на режими, дори и след Путин, за които свободата на другите е заплаха за съществуването им.
Войната също разби илюзиите на Запада, основната от които беше, че с края на Съветската империя навлязохме в епоха, в която войната е невъзможна, и сега всички трябва да научим

това, което нашите баби и дядовци знаеха още през 1914 г., а именно, че икономическата интеграция на геостратегическите съперници не е гаранция за мир

Премахнахме и илюзията, че ядрените оръжия правят войната между великите сили невъзможна. Не и когато съществуват тактически ядрени оръжия, не и когато един диктатор се опасява, че всеки момент ще бъде свален. Ние сме в непозната територия. Място, където историята, аналогиите, паралелите вече не работят, и ние сме наистина сами, следейки новините, чудейки се, например, дали потъването на крайцера в Черно море помага или пречи на шансовете ни да избегнем ядрена война.

Най-накрая знаем, че оставихме света, който предците ни завещаха - света на Сталин, на Чърчил, на Труман, на Рузвелт, света на Хартата на ООН и гаранциите за неприкосновеност на всяка суверенна държава, и на монопола на легитимната употреба на сила, каквато легитимност може да даде само Съветът за сигурност. Тези правила се спазваха веднъж след нарушаването им, но като част от международните отношения принципно бяха правилни.

Всички сме наясно, че Русия не е единствената страна, която заплашва международния ред с насилие. Не е приятно руснаците да напомнят на САЩ и техните съюзници, че Русия не е първата, която започва интервенции в суверенни държави без разрешение на ООН, не е първата, която унищожава села, за да ги спаси, не е първата, която лъже международната общност. Не е приятно да осъзнаем, че НАТО плаща цената за Косово през 1999 г., защото твърдеше че една интервенция може въпреки да е незаконна, да е легитимна. Русия беше против и сега извлича дивиденти от това.

САЩ плаща цената за Ирак през 2003 г. заради вярванията си, че светът ще ги подкрепи в свалянето на една смъртоносна тирания. И когато САЩ се огледа в залата на ООН, тя видя Индонезия, Индия, страните от Близкия Изток, Венецуела, Никарагуа и Латинска Америка, и най-вече Китай, стоящи от другата страна на тази война. Съдейки по броя на въздържалите се при настоящите гласувания в ООН, Русия не е толкова сама в света, колкото САЩ биха искали да бъде.
САЩ и Европа може да вярват, че се изправят срещу руския империализъм, но голяма част от света смята, че се изправя срещу американския империализъм.

Такава е цената, която една суперсила плаща

за нарушаване на правилата, които е обещала да спазва

Така че войната най-накрая може да бъде разбрана като повод на Запада да осмисли собствената си роля в отслабването на международния ред.
По същия начин обаче е опит да бъде оправдан Путин твърдението, че Западът си е навлякъл всичко това, като е нарушил международното право в Косово и Ирак, като е дал празни обещания за разширяване на НАТО към Грузия и Украйна, като е разширил НАТО до руската граница. Това е имперски начин на мислене, вярващ, че единствените, които създават история, са Русия, Китай и Америка. Това се нарича реализъм, но той е реализъм на глупаците, защото отрича историческото право на личен избор, което се оказва толкова важно, колкото и правото на по-силните.

Това българите разбират доста добре,

малките народи – балтийците, източноевропейците, които при падането на стената през 1989 г. трябваше да се молят на НАТО за гаранция за национална сигурност, за да дадат шанс на своите малки демокрации да просъществуват.

И каква е най-накрая украинската кауза, ако не желанието на една малка нация, една от слабите, която иска да защити правото си да остане свободна до велика сила, правото да създаде своя собствена история, да напише свой собствен разказ, въпреки географията, въпреки враждебността на великите, въпреки всичко. В света на нашите баби и дядовци, света от 1945 г., това е едно желание, което си струва да се защити - правото на малките народи да пишат собствената си история, живеейки в мир.