Самюъл Лангхорн Клемънс, известен още като Марк Твен, казва в забележителната си сатира “Писма от Земята” чрез устата на Сатанаил, че тук, на нашата планета, всички народи се мразят помежду си, но всички заедно ненавиждат евреите.
Уау!, биха възкликнали американците.
Но великият присмехулник от Ханибал, Мисури, никога не е стъпвал на очарователните Балкани, за да разбере силата на братската обич в този специален ъгъл на Европа, известен от английската политическа лексикология като
"буре с барут"
Защото вече повече от сто години след рухването на Османската империя нейните бивши "покрайнини" продължават да са заложници на миналото и да произвеждат повече история, отколкото могат да консумират, както казваше големият поклонник на Балканите сър Уинстън Чърчил.
Няма друг район на Европа, където сенките на предишните векове, пълни с насилие, омраза, войни и междусъседски "ножове в гърба", да са така видими и жилави, както в югоизточния ъгъл на Стария континент. Там, където взаимното подозрение, че "съседът гледа да те прецака", че има нещо да ти връща от седми век насам, че ти е отрязал пътя до морето или до Солунската митница, че...
Ясно е какво. През тези сто години скандинавците, доминирани някога от Швеция, се помириха и живеят доста задружно. Французи и германци, след векове на съперничество и усилено използване на мечове и гаубици в двустранните отношения, сега заедно диктуват на останалите от континентална Европа какво да правят. Дори гордият Албион отдавна е изоставил имперските си амбиции и гледа през Ламанша, пардон, Английския канал, много по-миролюбиво към останалите европейци. Чехи, словаци, поляци и прибалтийци залагат много повече на настоящето и бъдещето, отколкото на мрачната история, пълна с ненавист и жажда за доминиране над съседа.
Учебниците по история се пренаписаха
и старите клишета, заклеймяващи "другите", бяха премахнати.
И само Балканите като че ли не се вписват в тази нова географско-политическа емоционална мозайка. Знам, че някои могат и да не се съгласят с това. Ще ми посочат колко семинари, дискусии, многостранни дипломатически срещи и т. н. се организират на Балканите, което "издига на нови висоти взаимното разбирателство и добросъседство..."
Много вежливо няма да се съглася. Осем години съм работил на Балканите, от Букурещ до Белград, от Тирана до Любляна, от Загреб до Скопие и знам какво е да си в Сараево или Прищина, когато се стреля. Такава ми беше работата. Затова вярвам повече на очите и на ушите си, отколкото на политическите декларации.
Та тъжната истина е, че това иначе красиво парче земя между Черно, Адриатическо и Бяло море, гарнирано със снежните шапки на Карпатите и на "хей Балкан ти роден наш", продължава да е район в континента, от който повечето европейци се срамуват, тревожат или гледат с подозрение към него...
Но ние все пак сме "полуостров", и това би трябвало да ни направи малко по-отворени и дружелюбни един към друг, ако приложим анализа на колегата Паксмън. Вместо това
Балканите произведоха най-кръвопролитния конфликт в Европа
след Втората световна война; произведоха също най-големия брой бежанци, етнически прочиствания, малцинствени проблеми, финансово-икономически стъкмистики, лъжейки Брюксел и оставиха в учебниците си по история повечето стари демони относно съседите си, предавайки омраза, подозрителност и недоверие от поколение на поколение.
Погледнете само какви имена си даваме по комшийски едни на други: гърците ни наричат вулгари, ние ги наричаме византийци, с всичкия подтекст на тази дума; на румънците казваме мамалигари, докато те ни смятат за цървули; на албанците и косоварите се дава нежното име шиптари (или арнаути, на турски); докато мои приятели сърби са се шегували, че "албанец е професия, а не националност..." Турците са "фесове" или "гаджали", за тях ние сме гяури, а във фолклора на бивша Югославия черногорец е синоним на супермързеливец... И тъй нататък. Единствено хървати и словенци, дали заради католицизма, или за това, че имат малко по-различни съседи на северозапад, използват по-внимателно епитетите помежду си.
Много ми е интересно има ли статистика колко междусъседски войни са се водили на Балканите от седми век насам, когато Аспарух ни е довел в този земен рай, както казва химнът. И дали броят на конфликтите между гърци, българи, сърби, румънци, черногорци, турци, албанци, черногорци и други през тези 1400 години е по-голям от броя на войните в Скандинавия или Западна Европа. С една дума, кой е забивал ножа по-често в гърба на съседа си.
Миналото - минало. Не е ли по-добре да се поучим от него и да гледаме само в бъдещето? Да градим мостове! Както в "Мостът на Дрина" Иво Андрич деликатно ни намеква, че можем и по-малко да се мразим. Прочие, за мостовете, буквално и символично: докато само в Будапеща има десетина моста през Дунава, българи и румънци вече 22 демократични години се канят да построят втори мост над това, за което Йохан Щраус е написал вълшебната си музика.
Къде са културните мостове
между храбрите балкански народи? Върнах се от Атина преди две седмици - не усетих български културен център. Нито гръцки тук. Нито сръбски или хърватски. Не съм сигурен какво е културното ни присъствие в съседна Македония, където словесните упражнения по антибългарски изявления са нещо като национален спорт. Нищо че сме ги признали първи...
Няма приятелства и между балканските политици. Преди няколко години на един дипломатически прием в Ню Йорк представих един на друг тогавашния външен министър на Сърбия Вук Драшкович и нашия външен министър. Виждаха се за първи път. Ръкуваха се вежливо. Размениха учтиво по няколко думи. Нямаше радост в очите им, че се виждат като съседи и потенциални приятели... Тъжно. На фона на Елин Пелин, Иво Андрич, Десанка Максимович и Александър Балабанов заедно във файтона към влака за Париж.
Вместо това ние се опитваме поотделно да се харесаме на Париж и Берлин, на Москва и Вашингтон, на Брюксел и Лондон. Играем си игрите сами, а по време на кризи правим "невидими" съюзи. Гърция, Сърбия и Румъния са много по-близки в такива моменти (нашата
Косовска дипломация
ни отчужди от тях); докато гърци, турци и българи флиртуват помежду си в зависимост от посоката на политическия вятър. Ние щедро обещаваме да помогнем на турци, сърби и хървати да влязат на бял кон в Евросъюза, а те тайно се питат има ли нужда вече въобще да влизат там, докато не се е разпаднал. И се питат също дали едно "българско рамо" всъщност няма да им навреди повече, отколкото да им помогне.
 С хървати и словенци сме уж приятели, но и ние, и те знаят, че сме само теоретични съседи. Техните приоритети са други. С румънците ни свързва повече дворецът на кралица Мария в Балчик и пържолите на all inclusiv в Албена, отколкото някакво истинско приятелство. Често се чудим кой повече помага или вреди на другия за имиджа ни на некорумпирани и спазващи законите държави.
Ако обаче има област, в която балканското "братство и единство" (по думите на Тито) да е нерушимо, то е в тясното сътрудничество и отлична координация между балканските мафиоти, нарко-секс-оръжейни и тем подобни трафиканти. Който не вярва, да прочете двете книги на легендарния вече Миша Глени, нашия колега от Би Би Си: едната е пълна история на Балканите през последните два века, другата с ясното заглавие "МакМафия". И сега Миша Глени ще бъде професор в Харвард от януари 2012 г., ще му разкаже на бъдещия политически елит какво прекрасно място са Балканите, където той прекара дълги години като кореспондент по време на войните на "княз" Милошевич и "султан" Изетбегович.
Нашият Бай Миле (вече покойник)и сръбският Йоца Амстердама, споени от "лепите песми на Лепа Брена", заместиха стиховете на Дора Габе и Десанка Максимович в нашите отношения. Вместо кризата да ни обедини, ние казваме пред "Ди Велт", че леко злорадстваме за сегашните беди на Гърция, докато в същото време нашите братя и сестри копаят техните лозя или пасат техните овце, а не те нашите, ако перифразирам един колега.
Само румънските и българските цигани показват солидарност
в заемането на нови западноевропейски територии, напук на всички шенгенски мечти и блянове.
Междувременно през последните години Турция, без да разчита на това как ние ще я вкараме в Евросъюза, стана най-мощната икономическа сила (не само военна) на Балканите, и една от най-мощните в света. И от Ататюрк насам целите, които преследва, не са се променили на йота. Съседите й се питат какво ще направи Турция с тази своя икономическа и дипломатическа сила. И Доган се пита същото, а може би и знае?
Накрая читателите с право ще запитат какъв е приносът на т. нар. Велики сили за историческия блясък на Балканите, за тази щедрост при проливането на кръв, и то не само от Влад Дракула в Карпатите или любимия на няколко държави в района Крали Марко, ой ти Марко Кралевичи и три синджира роби... Империя след империя, Руска и Римска, Византийска и Османска, Австроунгарска и Британска, Американска и бог знае още каква, са помагали щедро на балканците да се избиват помежду си в две световни и стотици регионални войни. Който не вярва, да прочете книгата на Майкъл Игнатиеф, праправнук на руския граф Игнатиев, на когото е кръстена улицата в София.
Останалото е музика, нежни балкански напеви, спояващи таланта на Горан Брегович и ангелогласния български хор, на Бранислав Нушич и Йордан Йовков, на "Крадецът на праскови" с Раде Маркович и на "Брачо Йово" от Вазов, които упорито се борят срещу старите клишета и сякаш искат да ни кажат, за кой ли път, че можем и трябва да пренапишем учебниците по история.