Според оценки на МВФ американските държатели на ипотечни и други дългове в САЩ са загубили $2,7 трилиона от началото на кризата, като част от тях вече са прехвърлени на данъкоплатците.
За последните 5 години жилищата в Америка загубиха $7 трилиона от своята стойност, което представлява обезценка от 25%.

Около 23% от
американците
дължат повече по ипотеки, отколкото струват жилищата им

Отделно имаме и сметката по огромния държавен дълг. Към тази набъбнала сметка би трябвало да се прибавят и общинските облигации в САЩ на стойност $3,7 трилиона, които на теория трябва да се погасяват с общински данъци и такси от същите данъкоплатци.
В Европа положението не е по-розово. Огромната маса задължения, генерирани през годините на строителния и кредитния бум, продължават да висят в банковите баланси, а трилионите евро суверенен дълг се подхвърлят като горещ картоф.
Всичко това се развива пред очите ни вече пета година, защото сметката продължава да стои на масата неплатена. Длъжниците по ипотеки и други кредити очевидно не могат да я погасят и дори плащането на лихвите се счита за успех. Усилията за облекчение са съсредоточени към финансовите институции, имащи или гарантиращи тези вземания.

Инвеститорите също
не са в състояние
да я платят,

защото това би довело до колапс на пенсионни и други инвестиционни фондове. Сегашното състояние на държавните финанси в развитите държави също прави невъзможно плащането на сметката.
Дори да си представим, че някой с магическа пръчка изчисти сметката, то това ще бъде моментно облекчение, защото ще премахне следствието, а не причината за натрупването . Причината е проста - Западът потребява 55% от световния обем на стоки и услуги, а произвежда само 40 на сто от тях. Това прави плащането на сметката чрез инфлация не само безперспективно, но и поощряващо задълбочаването на тази разлика между производство и потребление чрез нов кредит. Според мен проблемът трябва да се нарече "55-40", и може да се дефинира като основния глобален проблем. А огромната сметка е логичното следствие от неговото развитие през последните 10 години.
Плащането на сметката вече не зависи от растежа, от претакането на банковите баланси, кастренето на държавни бюджети, както и от заделените бели пари за черни дни на незасегнатите досега икономики. Петгодишните опити за откриването на нова банково-финансова алхимическа формула, която масово да превърне безнадеждните вземания в чисто злато, също не дадоха резултат. Когато сметката е достигнала такъв задушаващ размер, плащането неминуемо се превръща в чисто политически проблем, а при сегашната степен на глобализация - в геополитически. Многобройните световни форуми в различен формат досега не дават забележим резултат. Основната пречка е в световната архитектура и съответните институции, създадени през 40-те години на миналия век, които отразяват тогавашния военно-политически и икономически баланс. Например

опитът да се привлече Китай в европейската
спасителна операция
удари на камък,

защото валутата на втората по размер икономика в света отсъства от валутната кошница на МВФ, както и съответната липса на глас. При невъзможност за глобално решение не остава друга възможност освен да се търсят решения локално и на парче. В момента всички са затаили дъх, наблюдавайки как еврозоната ще отиграе глобалния проблем и плащането на сметката на южноевропейска почва.
Ако натоварите политиците да решат наболял икономически проблем, то неминуемо се минава през трите фази - отричане, отлагане, замаскиране. Първо се отричаше наличието на огромната и нарастваща сметка с обяснението, че имаме ликвидна криза, след това се премина към отлагане на намирането на решение, сега приключва третата фаза - замаскирането на проблема като липса на доверие. Липса на ликвидност означава, че накрая никой няма да загуби. Неплатежоспособност означава, че накрая някой трябва да поеме загубата.
В момента в списъка на безспорно неплатежоспособните се намира Гърция. Засега уж е договорено кредиторите "доброволно" да поемат 50% от загубата. Какви компенсации ще мотивират добрата воля на кредиторите, още не е ясно. Преди седмица към списъка на остро неликвидните се добави и Италия. Ако не се вземат спешни мерки, неплатежоспособността ще е факт след по-малко от година. Специално за Гърция досегашните мерки за плащане на сметката само утежняват проблема "55-40", тоест производството спада по-бързо от потреблението. Случаят с Италия е по-особен, както се казва - тя е твърде голяма, за да фалира и твърде голяма, за да бъде спасена (от европейските данъкоплатци).
Италия е най-големият тест за Европейската централна банка. Засега ЕЦБ устоява на натиска да се превърне в кредитор от последна инстанция и да изкупува неограничено държавен дълг (т. нар. монетизация) и се ограничава с поддържане на цените и съответно доходността на държавните ценни книжа.

В близките месеци ЕЦБ ще експериментира
върху Испания,

като ще прави покупки на испански облигации, при условие че се спазва антикризисният график. Експериментът ще се окаже успешен, ако пазарът се респектира от усилията на Испания и ответните реакции на ЕЦБ и за банката остане само поддръжката на цените с минимални средства. На популярен език - да държи петите на недисциплинираните близко до огъня с минимален харч, за да прилагат нужните реформи, и да отказва кредитиране от последна инстанция, за да не се разхайтят отново. Междувременно сметката продължава да стои на масата и новата роля на ЕЦБ може само да даде временна отсрочка за решаване на проблема "55-40" в европейски мащаб. Фазите на отричането, протакането и замаскирането отминаха. Иде ред на действието.