На сър Уинстън Чърчил се приписва мисълта, че Балканите са единственото място в света, което произвежда повече история, отколкото може да консумира. Последните събития в Либия и масовите политически земетръси в Близкия изток от две години насам са на път да затъмнят светлата слава на Балканите, така дълбоко обичани от Чърчил. (И особено България!)
Когато телевизионните камери ни показват с изключителен ентусиазъм окървавеното лице и голото тяло на Кадафи, пред нас се мярка не тръненият венец и разпънатият на кръст Спасител, а образите на няколко съвременни политически лидери, които доскоро флиртуваха с покойния вече Полковник. Мержелеят се пред очите ни също и думите на прочутия английски държавник Хенри Джон Темпъл, известен като лорд Палмърстън (1784-1865), че "...нациите нямат постоянни приятели или съюзници, те имат единствено постоянни интереси."
Защото от враг номер едно на богатите демокрации, в един момент либийският петрол направи от Полковника приемлив съюзник и почти приятел. "Бясното куче на Близкия изток", както го нарече някога Роналд Рейгън, постепенно се превърна в реформиран партньор за изтънчената пианистка Кондолиза Райс.
Тони Блеър, в пълен синхрон с думите на лорд Палмърстън, прегърна Полковника пред камерите на BBC и CNN с надеждата да осигури преференциален достъп на "Бритиш Петролеум" до магнетичните либийски подземни недра. Драмата на пасажерите от "Пан Америкън" мина на заден план. Либийските атентатори бяха освободени. Още повече че Полковникът започна да изплаща обезщетения на близките на загиналите. И други неща бяха покрити със забрава...
А очарователният Силвио Берлускони в изблик на братски исторически чувства към Либия и в контекста на "рафинериите и танкерите говорят", не само прегърна топло намръщения сатрап, но и му целуна ръка...
Колкото до изящния френски правителствен етикет, работата е малко по-сложна: натиск да се освободят българските сестри и лекари (наистина сме благодарни!), гарниран с великолепната шатра на Полковника, безупречно опъната край двора на Лувъра и в дискретна близост до Елисейския дворец. Такт. Стил.
Да не даваме примери как покойният Полковник беше посрещан в Москва и в други братски социалистически (по-късно демократични) страни. Петрол срещу оръжия, много преди да се заговори за "Петрол срещу храни" в Ирак по времето на Саддам, лека му пръст.
Читателят сигурно ще възкликне: "Какъв триумф на двуличието, какъв апотеоз на лицемерието!" И няма да бъде далеч от истината.
Моралът и политиката са две различни неща, както знаем. И не е задължително да вървят ръка за ръка. Защото не е лесно да си държавник и да спазваш моралните норми едновременно. Петролът е пари. А моралът е лукс. Понякога излишен лукс, особено в политиката. И особено за политици, чийто цикъл на мислене е средно 4 години.
Колкото до съдбата на Кадафи, с когото започнахме, тя ни напомня на американската приказка от латиноамериканския фолклор на Държавния департамент: "Може да е кучи син, но е наш кучи син..."