НЕОБХОДИМИ УРОЦИ

ВТОРИ УРОК: ЗА УКРАЙНА - ДРЕВНАТА И ВЕЛИКИЯТ ТАРАС ШЕВЧЕНКО

Наследници на древната и велика Киевска Рус са днешните украинци, които приемат християнството от Царство България, а не населението на някогашната Московия, т.е. москалите. Древната Йоакимовска летопис разказва, че българският цар Симеон е изпратил в Киев свещеници и богослужебни книги. Историците предполагат, че тази мисия е осъществена при властването на Киевския княз Олег или при неговия син Игор, чиято съпруга - Света Княгиня Олга, е имала за свой духовен наставник презвитер Григорий, българин по народност. Враждебните военни походи към България на княз Светослав, синът на Княгиня Олга, в резултат на които губим своята независимост, по парадоксален начин водят до християнизация на неговата държава. Нахлува той в нашите земи с огън и меч, но се връща озарен от духовна светлина.

Благодарение на българския език и книжнина православното християнство става официална религия и в Киевска Рус. Това се случва в края на Х век. А в житието на Владимир се разказва, че една от неговите съпруги е била българка. Децата му от нея Борис (Роман) и Глеб (Давид) стават първите светци и мъченици на църквата на Киевска Рус. Личен свещеник на Владимировата съпруга е бил Михаил Болгарин, който по-късно е ръкоположен за епископ в Константинопол, а след завръщането му „този мъж изключително учен и богобоязлив, същински българин, с четирима епископи и много йереи, дякони и псалтове от славяните (българите)... по съвет на Владимир постави епископите в градовете: Ростов, Новгород, Владимир, Белгород.”

В края на Х век митрополит Михаил въвежда българският език като богослужебен и държавно-административен език. В Русия, а и в Украйна, този факт се представя като начало на „южнославянско влияние“. Става дума за българско влияние.

През 988 г. Киевска Рус се покръства. 160 години по-късно, през 1147 г. на картата се появява Москва, която започва да се нарича Русия едва по времето на Петър І, т.е. в края на ХVІІ в. В периода 1413 – 1420 г. Киевски митрополит е българинът Григорий Цамблак - велик църковен проповедник, писател и химнограф. Известен е неговият спор с московския митрополит Фотий. И тъй като в московския свят времето не се променя с векове е любопитно, че митрополит Григорий е обвинен, че е „прикрит папист“. Тогава, непосредствено след избора му за Киевски Митрополит, Предостойният Григорий описва на Цариградския патриарх „дейността“ на дошлите от Москва митрополити по следния начин: „Църкви не са строили, но събираха църковни данъци, митрополитите изнасяха грошовете в Московско, църковните вещи и святини, Христовите мощи и сандали на Богородица, икони, оковани в злато,… цялата църковна украса на Киевската митрополия, това, което князете бяха подарили в чест и за спомен, да не говоря за сребро, злато и църковни прибори, … – всичко изнесоха!“

Но тази грабителска същност и не само на московските митрополити, но векове по-късно и на московските политици, ни е до болка позната. Факт е, че за нея говори още преди много векове многозаслужилият за църквата митрополит Григорий Цамблак.

През 1448 г. Киевската митрополия е разделена и Москва обявява автокефалия на своята църква, която обаче не е призната от православния свят цели 141 години. Едва през 1589 г., когато московски владетел е Борис Годунов, константинополският патриарх Еремия II признава поредният московски митрополит самозванец за патриарх. Историята разказва още, че през 1686 г. Вселенският патриарх Дионисий получава в дар 200 златни червонци и 120 кожи, за да издаде грамота, с която украинската църква преминава под юрисдикцията на Московския патриарх.

За да разберем силата на духа на украинския народ трябва да познаваме творчеството на великия Тарас Шевченко. Защото така, както истината за българския народ откриваме в поезията на Христо Ботев, така и в творчеството на Тарас Шевченко е истината за украинския народ.

У нас Тарас Шевченко става популярен през най-романтичния период от българската история – националното Възраждане. Всички наши възрожденски поети не само познават неговото творчество, но и са повлияни от него. В публична сказка изнесена във Военния клуб на 21 март 1920 г. проф. Иван Шишманов отбелязва: „Личната съдба на поета е символ на съдбата и на целия му народ. В песните на Шевченко пее самата Украйна“.

Проф. Шишманов обръща внимание на двата периода в творчеството му – 1838-1840 г., когато той възпява предимно своя „украински дом, село и семейство, майка и девойка”, и последвалият го след 1840 г. период, когато „той се преобразява от локален патриот в общоукраински пламенен националист.” Много точно българският учен е отбелязал, че национализмът за Шевченко „не е самоцел, а средство за постигане на по-високи общочовешки блага.” Точно затова и днес Шевченко е актуален и обичан от украинците. Защото техния днешен „национализъм”, който така гневи националистическа Москва, е път към по-висока и благородна цел, която ясно бе заявена от тях още на Киевския площад „Независимост“ през 2014 г. - национална независимост и европейско членство. Украинският национализъм в този смисъл няма нищо общо с национализма на самозатворилата се и самоизолирала се от света Русия. Това не е агресивен и враждебен спрямо другите народи национализъм какъвто е днешният путинизъм. Украинският национализъм е благородна идея, която цели да разшири територията на свободата и независимостта, на европейското културно и духовно пространство. Украйна днес не само че не иска да се самозатвори, а още по-малко да наложи на своите съседи или на останалия свят своите изконни традиционнни ценности, а настоява на правото си да ги съхрани и да пусне Европа в своя дом, като самата тя стане част от нашия общ европейски дом. А това е нещо, което от дългжо време неистово плашеше владетеля на Кремъл. И той стигна до безумието да започне война срещу тази горда страна.

Проф. Иван Шишманов посочва конкретни заимствания от Шевченковата поезия в лириката на поети като Любен Каравелов, Петко Славейков и Райко Жинзифов. Става дума, както за сходство на мотиви, така и за заимстване на „мелодичния ритъм”. Каравеловото видение: „хубава си, моя горо” или Вазовата песен „Тих бял Дунав се вълнува” са заимствали една характерна за Шевченковата поезия форма, която откриваме в прелестната поема „Катерина”. Или в прекрасното стихотворение „Заповит” :

Щом умра, ме погребете

нейде на могила,

насред степите широки

на Украина мила.

През 1916 г. във Виена проф. Шишманов издава на украински език студията си „Ролята на Украйна в Българското възраждане. Влиянието на Шевченко върху българските поети от доосвобожденската епоха”.

Днес в Украйна поемата на Тарас Шевченко „Катерина” се натоварва и със значения, които имат социално-политически адрес. Те произтичат от народопсихологическите акценти в нея. Героинята не се вслушва в съвета „на баща, и родна майка” и приласкава в сърцето си „млад москал”. Той обаче се оказва най-обикновен измамник и за него срещата с украинската девойка е само поредно приключение. Но Катерина, одумвана от патриархалната украинска среда за своеволието си да се влюби в московец, ражда син на своя „любим” и след дълги и мъчителни преживявания успява да стигне до Москва. Там открива "изгората" си. Но москалинът се преструва на умряла лисица и твърди, че не я познава, не приема и своя син. След което милата украинка се самоубива.

Дори само това маркиране на сюжета на поемата е достатъчно, за да разберем, че големият поет отлично е разбрал и предал измамническата същност на москалите. Защото украинския народ е патил много от московците и „Катерина” днес се разчита като предупреждение - по-далеч от земята на москалите, по-далеч от злото и лъжата. Обикновено в романтичната поезия смъртта разделя влюбените. В поемата на Шевченко ги разделя животът и различната народопсихология. А днес украинци и руснаци са разделени, както от живота, така и от смъртта. Защото кремълските агресори решиха чрез смърт да унищожат живота в Украйна.

Тарас Шевченко е универсален творец. Той е поет, прозаик, драматург, художник, политически и обществен деец. Роден е на 25 февруари в село Моринци, Черкаска област. Остава отрано сирак и е закрепостен към своя господар, помешчикът Енгелгард. Но разкрива невероятна дарба на художник. Затова и известни художници от този период - края на 30-те години на XIX век, успяват да го откупят от крепостното робство. През 1838 г. е приет в Академията по изкуствата. От февруари 1847 г. е утвърден за преподавател по рисуване в Киевския университет. На 24 марта 1847 г. за участие в дейността на т.нар. Кирило-Методиевско общество и за своята поезия насочена против руското имперско самодържавие, Шевченко е арестуван и изпратен на заточение, включително със забрана да рисува и пише. През 1859 г., вече с разбито здраве, се завръща в родната Украйна. Умира две години по-късно, на 26 февруари 1861 г. и е погребан първоначално на Смоленското гробище в Петербург, а през май тленните му останки са пренесени в Монашеската гора близо до Канев.

Още първият поетически сборник „Кобзар” утвърждава Тарас Шевченко като ярко поетическо явление. Той излиза през 1840 г. в Петербург. Пет години по-късно вижда бял свят и героично-романтичната му поема „Гайдамаки”. Следват цикъл от произведения, в които поетът се противопоставя на социалния и национален гнет на който е подложен украинския народ. Като художник той е един от ярките майстори на украинската стенна живопис и графика. През целия си живот има една мечта – да види своя народ свободен и независим. Затова и почитта днес към него е почит и към съдбата на милионите украинци, които са носили в душите си Шевченковата мечта.

В „Тарасова нощ” и днес четем:

„Ех, Украйно, ти, Украйно,

майко родна, скъпа!

Твойта орис щом си спомня,

в кръв сърце се къпе.”

_____________________________

В урока са използвани материали от книгата ми „Украински записки. 2013-2018“, издадена през 2020 г.