На Иван Вазов се приписва мисълта "Епохата се нуждаеше от титани, а роди пигмеи". Имал е предвид мътните години веднага след Освобождението от турско робство, когато най-сетне българите са станали господари на съдбата си. Или поне така са си мислели.
Няма да спорим кой, какво и кога е казал. Цитирам горната мисъл (по памет), защото ми се струва, че светът отдавна не се е нуждаел така силно от решителни лидери, както в сегашния световен (и нашенски) хаос. Американският и европейският кораб са силно пробити и се пълнят с вода, финансовите вълни стават все по-високи и в тази ситуация на всеобщо икономическо цунами, изглежда, няма нито един политически лидер, който да хване здраво кормилото и да успокои пасажерите, които месеци наред сънуват "Титаник".
Банки се клатят, фирми със стогодишна история потъват, безработицата расте, глобалистите срамежливо мълчат, политическите хамелеони демагогстват, бездната между бедни и богати става още по-отчайваща, на всички им се свива стомахът от предчувствие за нещо лошо и неизбежно, но като че ли парализа е обхванала онези, от които се очаква да направят нещо.
А ето няколко поучителни примера, които говорят сами за себе си.

Къде е Морган,
къде е Чърчил?

През лятото на 1907 г. американската икономика силно се разклаща. Уолстрийт вибрира и през октомври гиганти като "Уестингхаус" и "Никърброкър тръст" вече берат душа. Започва "черният" период, известен като Паниката от 1907.
Американското министерство на финансите (US Treasury) инжектира милиони долари в кървящите банки с надежда да ги стабилизира. Успехът е почти нулев. Тогава Джон Пиърпонт Морган, могъщ банкер и безспорен водач на Уолстрийт, взема нещата в свои ръце. Той не поканва, а просто привиква в библиотеката на резиденцията си в сърцето на Манхатън всички големи банкери и финансови експерти, заключва вратата и им казва, че няма да ги пусне да излязат, докато не спасят американската банкова система. И не се шегува. Държи ги под ключ цели 3 седмици, през които те "преливат" милиони от силните институции към слабите. В това число не само милиони на данъкоплатците, забележете, а и техни собствени.
Общите усилия на правителството и на частните банкери успяват да предотвратят най-лошото. Джей Пи Морган спасява САЩ, и с куража и предвидливостта си поставя основите на онова, което няколко години по-късно (1913) ще се нарече Федерален резерв (Централната банка на САЩ). 75-годишен, Морган умира през същата 1913. Синът my Джак продължава семейния бизнес.
Америка, 30-те години на миналия век. Страната отново се гърчи, Голямата депресия е започнала. Нужни са бързи и решителни действия. Франклин Делано

Рузвелт поема
кормилото и постепенно
спасява страната,

измъквайки я от най-страшната икономическа криза, която младата държава е срещала по пътя си. И не само това! С два страхотни хода - вътрешен ("New Deal"), и международен - вкарвайки страната си достатъчно (но не прекалено) късно във Втората световна война, той й осигурява безспорното световно лидерство през следващите 75 години. Брилянтен водач, политически гений, единственият американски президент избиран повече от два пъти на този пост (1932-1945), починал, без да довърши четвъртия си мандат.
Европа, краят на четвъртото десетилетие на ХХ век. Хитлер и бронираните му дивизии настъпват във всички посоки. Европа гори отвсякъде. Французите са се огънали пред Хитлер, a маршал Петен кротува във Виши, докато офицерите на Вермахта пият шампанско в Париж. Сталин вече се е опитал да умилостиви фюрера с различни дипломатически трикове, преди да проумее простата истина, че играта му с диктатора е гибелна, и да мобилизира цялата мощ на Съветския съюз. Американците тактично изчакват своя час за влизане във войната: Пърл Харбър още не е ударен... Моментът не е дошъл.
Повечето европейски лидери (с изключение на Тито в Югославия) са капитулирали психологически дълбоко в душите си. Само един човек, с неизменната пура в устата, известен като Уинстън Чърчил, отказва да се подчини на Хитлер. Твърдо и непоколебимо. Спасява не само честта на велика Британия, но до голяма степен и тази на малодушна Европа.

Титан сред пигмеи?

Дядо Вазов да каже, той знае повече по този въпрос.
Когато САЩ горят в огъня на Гражданската война, а Югът и Северът се унищожават взаимно, Ейбръхам Линкълн взема инициативата и обединява страната. Малко по-късно сърцати българи като Левски, Бенковски, Захарий Стоянов и много други показват какво значи да си лидер в поробена държава, а след тях други техни сaратници обединяват Княжество България и Източна Румелия. Национални титани ли са те и могат ли да се сравнят с последвалите политически шмекери от различни "преходни" периоди в историята на самотна и обедняла България?
Много неприятен въпрос. Досадно неприятен. Защо бедна (някога) Индия даде на света лидер като Махатма Ганди, който намери начин по пътя на мирната съпротива да изпрати "короната" обратно, където й е мястото, в същата тази горда и велика Британия? Как стана така, че Нелсън Мандела смаза апартейда от килията си на Робен Айлънд, където го бяха оковали за 27 години? И като излезе не подгони довчерашните си потисници, а намери начин да успокои народа си по пътя на прошката? Дали защото Ганди и Мандела бяха прочели преди това всичко за политиката и доброто лидерство, което можеше да се прочете на английски - от демокрацията на Древна Елада до тази на англичаните?
Как арогантният Xенри Кисинджър можа да преглътне гордостта си и да каже на Никсън, че войната във Виетнам е загубена, и да започне мирни преговори с довчерашните си врагове?
Можем да продължим списъка. Това, което не можем, е да посочим един съвременен лидер от целия този "елит", който да се изправи и да каже: "Последвайте ме, аз имам идеи, имам план, имам и куража да го направя.
Барак Обама е великолепен оратор. Той дойде в Белия дом с искрени намерения да направи Америка и света по-добри. Засега обаче все още му остава "да го направи". Опитва, но не се получава. А сегашната световна криза започна оттам, от алчния Уолстрийт, не от Европа.
Но Европа талантливо и изключително успешно задълбочи кризата, започната от американците. И продължава да го прави. Но и там го няма оня силен мъж (или жена, за да сме политически коректни!), който да спре смазващата машина на хаоса.

Саркози е зает с преизбирането си,

г-жа Меркел храбро подава ръка на едва дишаща Гърция, но се вслушва и в гласовете на недоволните германци, на които им писна да плащат сметките на безхаберни държавници от Южна Европа.
Дейвид Камерън спасява британската лира и еврото не го вълнува истински. А двамата евролидери Барозу и Ромпой жално приканват останалите да бъдат послушни и фискално отговорни...
Защо днес няма хора като Морган, Рузвелт, Чърчил, Де Гол или Ганди? Къде се дяна тъй нареченият елит, та не се намери един, който да спаси потъващия кораб?
Или "елитът" се крие, или просто не е елит!
Истинският лидер надушва отдалеч опасността и предлага решение, а не създава "комисия" или Консултативен съвет, който да измайстори една нищо неказваща декларация.
Жалко, но

няма Нобелова награда за лидерство

Навремето Андрю Карнеги, бедното шотландско дете намерило призванието си в Америка, даде пример за хуманитарно лидерство, като продаде през 1901 г. всичките си стоманодобивни заводи в Питcбург на същия Джей Пи Морган за близо 500 милиона долара.
От най-богатия човек в света Карнеги се превърна в най-загрижения по въпроса откъде са дошли тези пари, кой му ги е изкарал с пот на челото. И каза в книжлето си "Евангелие на богатството", че "...който умира богат, умира опозорен..." След което бясно започна да строи библиотеки и университети, прокарвайки пътя на днешните си последователи като Уорaн Бъфет, Бил Гейтc, Джордж Клуни и стотици други.
Днес в САЩ богати и бедни дават за благотворителност над 700 милиарда долара годишно. Френските богаташи наскоро сами предложиха да им се увеличат данъците. Това, казват експертите по антропология и политология, е нов вид лидерство. Може и да е така.
Хората у нас неизбежно ще се запитат: А къде са нашите лидери от рода на Евлоги и Христо Георгиеви? Колко дават за благотворителност тези с лъскавите джипове и големите замъци, дето ги снимаха от ниско летящ хеликоптер?

Мутризация вместо морганизация

Миналата седмица сияехме от щастие, че една очарователна жена и световен лидер - Дилма Русеф, ни дойде на гости. Нейният учител и предшественик Лула да Силва е вероятно най-яркият национален лидер в съвременната история на Латинска Америка. Той превърна страната си в успешна икономическа машина от световен мащаб.
Попитахме ли Дилма как стана това? Как го направиха бразилците?
Но да не ходим до тази митична Бразилия. Да се върнем там, откъдето започнахме. От заключването на лидерите. Така направи през 1995 г. един забележителен мъж, с когото често работех в Ню Йорк. Той буквално заключи трима "балкански политически ангели" в една военна база в Дейтън, Охайо, и не ги пусна, докато не подписаха мирните споразумения, които прекратиха войната в Босна и Херцеговина. Тримата ангели бяха небезизвестните Слободан Милошевич, Франьо Туджман и Алия Изетбегович. А този, който ги заключи и скри ключа, беше Ричард Холбрук.
Дейтънският мир може и да не е съвършен, но и най-лошият мир е за предпочитане пред войната. Ричард Холбрук умря, Морган и Рузвелт отдавна не са на този свят, а онези, които наричат себе си "елит" вероятно отдавна не са на себе си.
Епохата се нуждае от титани, но го няма дядо Вазов да го попитаме защо преобладават пигмеите.