Преди 34 години президентът Джими Картър обичаше да казва: “Видите ли да става нещо лошо в Африка или Латинска Америка, тичайте да спрете Менахем Бегин да не направи някоя бъркотия в Близкия изток...” Изглежда същото се повтаря и сега, когато еврото се срива, Арабската пролет още нито цъфти, нито връзва, а генералният секретар на ООН Бан Ки Мун се чуди откъде да започне да гаси горящите стърнища на планетата.
Обикновено всяка годишна сесия на Общото събрание на ООН прави инвентаризация на най-неотложните политически проблеми в света и се опитва да реши някои от тях. Съставянето на списъка с неприятните предизвикателства не е особено трудна работа -
проблеми дал господ
Но решаването им е често ябълката на раздора между тези, които на практика диктуват правилата на играта в ООН (петте постоянни членки на Съвета за сигурност), и “другите”, които се натискат да внесат и своята лепта в световната история.
“Другите” се делят на две групи: тези, които имат пари или регионална власт и могат частично да упражнят влиянието си (Япония, Германия, Индия, Мексико, Бразилия, ЮАР...), и онези, които имат само по един “гол глас”, когато се стигне до гласуване. Повечето от тях са организирани в регионални блокове, което често води до объркване на аритметиката, обикновено планирана от 5-те велики сили в Съвета за сигурност (САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай). Това е стандартната сцена, на която се разиграват трагикомедии всяка есен в Ню Йорк.
И този септември не е изключение.
Политичаската самота на палестинците
намери израз в желанието им да бъдат признати за държава член на ООН.
Така след 60-годишно чакане, безброй унижения и дипломатически трикове от страна на силните, измъчените палестинци поискаха да направят решителна крачка към държавността си. Не защото бяха сигурни, че ще я получат, а защото искаха да напомнят на света, че и те са хора, които имат чест и достойнство, че неясните все още ветрове на Арабската пролет издухват към неопределено бъдеще решаването на техния проблем, който е в основата на всички израелско-арабски конфликти през последните десетилетия.
Както можеше и да се очаква, речта на палестинския президент Махмуд Абас поляризира мненията. Президентът Обама заплаши Абас с вето в Съвета за сигурност, израелският министър-председател Нетаняху не скри гнева си, Европейският съюз започна да вибрира с обичайните си мъгляви формулировки с надеждата да направи реверанс и към Израел, и към клетите палестинци, Русия беше малко по-ясна, но предпазлива, само Китай предложи по-категорична подкрепа за плана на Абас. Малките държави от Третия свят засвидетелствуваха симпатията си към палестинците, но тяхната сила е в Общото събрание, а не в Съвета за сигурност. Поне на този етап от дипломатическата битка, която тепърва започва в Съвета за сигурност. И не се знае кога ще свърши...
Какво всъщност става? И
докога ще се разиграва този срамен маскарад, скрит зад безкрайни преговори, интриги и празни обещания? Толкова ли е трудно да се разреши този изглеждащ “вечен спор” между палестинските араби и израелските евреи?
Повечето специалисти са на мнение, че палестинците заслужават парче земя, което да нарекат своя родина. Това което очевидно липсва, е политическа воля от страна ва великите сили да наложат едно сравнително справедливо решение, основаващо се на реалностите на “терена” и на историческите дадености след 1948 г., когато ООН даде шанс на две държави (Израел и Палестина).
Погледнато обективно, това трябваше да се случи. След дълги векове на гонения, на “кристални нощи”, концлагери и други безумия, на еврейския народ се даде правото на родина, в която да живее и просперира. Този изключително талантлив народ наистина заслужи любовта и подкрепата на света тогава. И се очакваше, че гражданите на нов Израел ше се отнесат със същата щедрост, добросъседство и разбиране към своите съседи. Мнозина от тях наистина показаха подобно морално величие. Но не всички...
Повечето арабски страни също не можаха да преглътнат новите реалности. Последваха няколко големи войни, всичките загубени от арабите, и безброй краткотрайни кръвопролития.
Така станахме свидетели на 60-годишна параноя: палестинците са отчаяни, притиснати в ъгъла, без държава и без ясно бъдеще. Изгубили земите си след 1948 г., прокудени в цял свят, една част от тях (подобно на историческата съдба на самите евреи), се е установила “някъде” и се занимава с каквото намери. Едни с бизнес, други с наука, трети с журналистика или медицина. По брой на дипломирани висшисти на “глава от населението” палестинците са най-образованите хора в Арабския свят.
Но не всички. Няколко милиона все още живеят в бежански лагери или мизерстват в Ливан, Сирия, Йордания и къде ли още не. Територийките, които обитават на Западния бряг на река Йордан и в Ивицата Газа, само подсилват чувството им за изолация, икономическа тирания и безизходица. Като се добави към това и равнодушието на другите арабски държави, често смес от малко пари за палестинците, гарнирани с цинизъм, като се добавят вътрешнопалестинските раздори и корупция, картината става още по-безнадеждна. В тази атмосфера никак не е трудно да се стигне до радикализма на “Хамас” и до терористични нападения над съседните села в Израел. На което последният отговаря с масиран огън, наричан евфемистично в ООН “диспропорционална употреба на сила”.
За палестинците Израел е окупатор, който им е отнел земята. За много граждани на Израел, и особено за десните политици там, палестинците не са нищо повече от шайка терористи и ненадеждни елементи. Така размяната на клишета, ракети, насилие и икономически санкции лишава и двете страни от капчица разум и желание да разбереш другия, да влезеш в кожата на съседа си и да му дадеш правото да съществува в мир.
Според Амос Оз, най-значителния израелски писател и публицист днес, спорът не е нищо повече от това как да се раздели справедливо земята на историческа Палестина, родина както на едните, така и на другите. Евреи и палестинци, казва той, са като двама съпрузи в развод, хванали се за гушите кой да вземе общия апартамент, или поне по-голямата му част. Ако спалните са две, ще се поделят.
Но какво да се прави
с общата кухня?
И с хола, който също е един? Очевидно, нужен е компромис и от двете страни. Болезнен, съпроводен с много сълзи и горчиви спомени, но единственият изход от тази драма. Колкото и да звучи тривиално, апартаментът трябва да се раздели на две.
Но като в отчаян боксов мач, двамата боксъори са се вклинчили смъртоносно един в друг и няма съдия, който да ги разтърве.
Хронологически съдиите се редуват: ту само САЩ, ту безпомощният “квартет” (САЩ, ЕС, ООН и Русия) воден от безличния Тони Блеър, ту различни емисари от Денис Рос до Джордж Митчъл. Резултатът - почти нулев. Единствено в два случая имаше реална надежда за мир - когато Бил Клинтън в последните дни от мандата си опита да сближи позициите на двете страни, и когато преди него норвежците опитаха в Осло
да намерят
 магическата формула,
приемлива и за двете страни. В единия случай Ясер Арафат не намери кураж да приеме нещо близо до палестинските стремежи, другият опит пропадна, когато премиерът Рабин беше убит.
Естествено нещата не винаги са прости, както изглеждат. Засега не е ясно как да се раздели Йерусалим, за когото претендират и двете страни. Какво решение да се намери за милионите палестински бежанци, имат ли те право да се върнат? Кой ще компенсира имотите на стотици хиляди евреи, изгонени от различни арабски държави в отговор на израелската анексия на палестинските територии? И най-сетне как и кога ще спре изграждането на нови еврейски селища на палестинска земя? Да не говорим за строящата се бетонна стена, която също минава предимно през дворовете на палестинците. По този повод единственият държавник, който осъди строежа на стената и показа завидни познания за историята на конфликта, беше Джими Картър. Резултатът - Картър беше разгромен с лавина от критики в почти всички големи американски вестници.
Не е трудно
 да се досетим
 кои бяха авторите...
 Някои в Израел казват: “Палестинците вече си имат държава - Йордания, да си стоят там, да се заселват там...” (Голяма част от жителите на Йордания са палестинци). На което последните отговарят: “И евреите си имат друга държава - САЩ, защо не си стоят там...” Само в Ню Йорк има над два милиона евреи.
И ако косоварите имат право да се върнат в Косово, а то да стане независима държава, защо на палестинците се отказва това изконно право? Защо босненските мюсюлмани получиха право да се върнат по домовете си, а палестинците - не? Как Източен Тимор може да бъде независима държава, а Палестина - не, питат хора като Картър.
Повечето отговори с открит цинизъм, а риториката продължава. Дипломатическите трикове в ООН също. Когато започна мандата си, едно от смелите неща, които направи президентът Обама, беше решимостта му да накара палестинци и израелци да се разберат бързо и да се стигне до независима държава за първите, с всички гаранции за спокоен живот на вторите.
Притиснат от политическите реалности в САЩ,
от ястреба Натаняху, и от нуждата от гласовете на американските евреи при наближаващите избори, Обама сви знамето и вместо независима палестинска държава смело предложи още преговори. Някогашният “пудел” на Джордж Буш, Тони Блеър, предложи празни думи вместо свежи идеи за “квартета”. Саркози потърси френска връзка между палестинската мечта и неопределено време за осъществяването . И всички в хор се съгласиха да предложат още една година за преговори, към досегашните 60, за да се види накъде ще задуха вятърът и как ще се развият изборите във Вашингтон и Париж.
Само старият държавник Джими Картър тъжно поклати побелялата си глава и изказа съболезнованията си на палестинците. Битката за апартамента продължава. От 60 можем да станем свидетели на 100 години палестинска самота.