КОЛЕДЕН РАЗКАЗ ИЛИ ЗАПИСКИ ОТ ВРЕМЕТО НА ДЯДО МРАЗ

Днес кой ли не говори за промяна. Разбира се, на нас, много преживелите и виделите, отсега ни е ясно, че никаква промяна няма да има. Но тъй като говоренето е факт, а е и Коледно време, спомените нахлуват неусетно. Те поне не подлежат на промяна. И ето, случи се. Споменът ме върна към времето на т.нар. голяма промяна. Аз съм живял в това време, защото съм роден през 1952 година и то не къде и да е, а в град Сталин. Възможно е младите днес да не знаят къде се намира този български град, затова ще ги светна. Това е моят роден град Варна, който във времето на „истинската промяна” е бил преименуван на мутренския прякор на световно известен престъпник. Предполагам сте забелязали, че и в наши дни изплуват в медийното пространство доста лица с прякори, т.е. с псевдоними. Като по правило това са главно бивши агенти и сътрудници на бившите комунистически тайни служби, обикновени и големи бандити, т.е. олигарси, а напоследък с очудване установявам, че във „Фейсбук” и някои медии, дори политици имат прякори. Наскоро нашумя прякорът Африкански - за един нов политик, но на престижна позиция в парламента. Дори и президентът ни се сдоби с прякор. Но да не се отклонявам.

„Голяма промяна” се наричаше времето след 9 септември 1944 година. Тази „промяна” продължи 45 години. Днес у нас управляват наследниците на тези, които тогава ни я натрисат. Затова е логично „промяната” да им е в устата. И наистина вече има „промяна”: всичко, за което човек се сеща и не само по Коледа, поскъпна. Животът поскъпна.
„Голямата промяна” много бързо ни превърна от нормална в ненормална държава. Наричаха я още „революционна“ и „необратима“. Същите приказки ги чувам и днес. А и виждам, че от момента, в който отново се заговори за „промяна”, към властта се устремиха наследниците на ония от оная „промяна” – „голямата”. Явно меракът за промяна се предава по генетичен път.

Но, както и да е. В стар кашон в мазето намерих една стара моя тетрадка със записки. В началото дори не си разпознах почерка. Защото, дявол да го вземе, все по-рядко пиша на ръка. А в компютъра можеш да си избираш различни почерци. Аз обикновено пиша на Times New Roman.

Тетрадката се оказа нещо като дневник. Записките са от две или три последователни години, макар да не успях със сигурност да установя това. Зачетох се, разлиствайки я отзад напред, защото последните страници са предновогодишни. Мисля, че за младите днес те ще бъдат интересни. Ще могат да видят с „очите” си как е изглеждала някога „голямата промяна”.

И така:

"18 декември

Улиците са пусти. Рядко минава „Жигула“ или „Москвич“. Видях министерска „Волга”. Мразовито е, но малчуганите още ритат топка на нашата улица. Преди малко един автобус „Чавдар“ плисна в лицето ми черен дим. Същински ад. Чудех се дали да чакам пред месарницата. Защото трябваше и до хлебарницата да отскоча. Рядко пускат шпеков салам, а децата много го обичат. И му ударих голямо чакане и на двете опашки. Чаках и си мислех разни работи. Опитах се да мисля „положително”. Казах си: хубаво нещо е опашката. Пообщувах си с една другарка. Тя пък си помисли, че искам да я прередя. И се изрепчи: „Другарю, на опашката всички сме равни“. Отвърнах й: „Така е, другарко. Опашката е символ на голямата социалистическа промяна в нашата страна“.

19 декември

Дано преди Нова година пуснат банани. Хубаво е да пуснат и портокали, защото не ми се виси на две опашки. Иван каза днес, че в „Кореком” имало било шоколади. Да, ама на Иван баща му е от „голямото доброутро“ и може да му купува шоколади от „Кореком”.
Сутринта пред входа на ЦУМ откъм Халите се бе подредила предълга опашка. Чакат за цветен телевизор, съветски. Шашна ме цената му - цели 1050 лева. Та това е кажи речи моята едногодишна заплата! Не е за нас такъв телевизор. Пък и Анахид Цонева е хубава и чернобяла. Но все пак поразпитах на опашката. Оказа се, че за телевизора хората са се записали още през пролетта. Здраве да е. Аз пък имам от пет години вноска от 1 500 лв. за „Жигула” и вярвам, че след някоя и друга година ще ми излезе реда. Голяма радост и промяна ще е у дома.

21 декември

На Нова година ще сме си отново вкъщи. За ресторант не помислям. Цените са безбожни, а и ресторантите са кът. В нашия район има само три ресторанта. Книжки за децата, нещо за жената, банани и портокали. Така ще е и тази Нова година. По-добре е някоя хубава книга да си купя. Но миналата година новите книги бяха все съветски.

И тая година не успяхме да излезем навън. А меракът ми от години е да видя Прага. Да пийна халба чешка бира, ама в Прага. За пътуване на Запад не съм и помислял. А разправят, че в Западен Берлин било много хубаво. Това ме подсети за Радичковия Гоца Герасков, който бе отпрашил чак до Париж, но пък се оказало, че този световен град баш тогава имал почивен ден. И Гоца нищо не видял. Разбира се, това е гротеска. Социалистическият човек няма сетива за Париж. Гротеска, гротеска, но си взех бележка: ако някой ден, живот и здраве, попадна в Париж ще гледам да е в делничен ден. Но това ще бъде сигурно в някой друг живот. Дано за Нова година пуснат поне кока кола.

22 декември

Вече е решено. Отиваме на село. С влака първо до Червен бряг, а сетне с теснолинейката до Бреница. Дядо ще заколи прасето. Ще имаме месце и за Нова година. Туршия и зеле отдавна съм сложил. И картофи съм купил. Защото и те станаха кът.
Слушам по радиото, че Партията казала, че догодина ще бъде по-добре от тая година. Ха, дано! И да пуснат плочки за баня ще е добре. Ако пък успея да сменя и старите галоши на „москвето“ с нови „видинки“, направо ще е царска годината. Но всичко зависи от Партията. Тя със сигурност ще продължи "промяната".

27 декември

Интересна приказка отвори вчера Кольо. Хвали ми днешният строй, социализма. Защото, казва, при него нищо няма и затова на душата е спокойно и широко. За нищо не се кахъриш - ни за пари, ни за стоки. Защото как да се тревожиш за нещо, което го няма. Човек вдига кръвното все за неща, които ги има. Гледа ги например на витрината и иска да ги притежава. Поспорихме, защото според мен и малко пари да има човек, е хубаво все пак да има какво да може да си купи с тях. Съгласихме се, че не е хубаво да мислим консуматорски. Пък и нали ни обясняваха в часовете по "Научен комунизъм" как страдат хората при капитализма и затова постоянно стачкуват. Там витрините са пълни, а ръцете - празни. У нас преди „голямата промяна” това е забелязал още пролетарският ни поет Христо Смирненски. След Първата световна война той пише за бедните гаврошовци, които често заставали пред бляскавите витрини на магазините в столицата ни. Даскалицата по литература в гимназията ни обясняваше, че след Първата световна война България е била в икономическа катастрофа. Но явно поетът друго е видял:

„А тез витрини са обсипани с безброй жадувани неща“.

Значи не е било криза у нас при капитализма и след голяма война, щом магазините са били обсипани с безброй стоки. Сигурно и с шоколади. Днес рафтовете и витрините на магазините са празни, но пък имаме „социалистически възход” в резултат на „голямата промяна“.

29 декември

Отново мисля за този пусти Запад. Представих си го: скъп бензин, претъпкани улици с автомобили и народ, който се блъска в огромни цумове. Тъжна гледка. Това за колите и цумовете по филми съм го виждал. Миналата година на научна конференция имаше много доклади за отчуждението в западната литература. Там хората не общуват помежду си, не се поздравят бодро, не си говорят и се разминават като непознати. И всички са огрухани от работа. Но пък научих, че почивали не само в неделя, но и в събота. Странно! Цели два почивни дни? Тъкмо си хванал трудовия ритъм и хайде...почивка! Социалистическият човек може и без почивка. Защото колкото повече си почива, толкова повече ще забави идването на комунизма. Това разбрах от „научната конференция”.

Ако за нещо искрено завиждам на западните хора, то е, че гледат много телевизионни канали. Видях това на филм. Щракнат с копчето и сменят канала. У нас каналът е един. Вярно е, че в петък гледаме съветска телевизия. Не че и в останалите дни не я гледаме, де. Затова и отсега знам какво ще покажат и тази година на Нова година. Или „Кавказка пленница“ за приключенията на щурия Шурик или „Иван Василиевич сменя професията си“. А пък може отново да покажат, както миналата година, „Ирония на съдбата или честита баня“. В него кварталът е като нашият - панелки, панелки, много панелки и е нормално дори съветският човек да се обърка.

30 декември

Писна ми тоя Георги непрестанно да сравнява кой у нас бил богат и кой беден. Истината е, че всички имаме еднакво нищо. Не говоря за тия гдето висят горе на Мавзолея и ни помахват с ръка на манифестацията. Те не са бедни. Но нима имането си в гроба ще отнесат? Георги има отговор и на този ми въпрос: на децата си ще го оставят, казва. Е и какво като го оставят? Да не би като го оставят и децата им да поумнеят?

Истината е, че „голямата промяна” направо ни удари в земята. Добре, че се научих да им чета вестниците с „едно наум“. Та и тая година ще бъде като миналата. Заради децата, за да не им объркам „правилното” училищно възпитание, ще трябва да се правя отново на Дядо Мраз. И ще се моля Дядо Коледа да ми прости."

Тук свършват моите записки. Но все още не съм прочел цялата тетрадка. Ще я прочета, ще си припомня времето на „голямата промяна”. А новата „голяма промяна” е пред очите на всички ни. Истински заден ход. Но както казваше големият наш поет Николай Кънчев:

„С очи червени заекът не може да е кръвопиец,
щом този ден така сияе и при загасени лампи“! Вижте по-малко

От фейсбук