На тази дата през 1943 г. един от най-големите български герои Димитър Списаревски губи живота си в небето над София, за да спаси стотици човешки животи на земята. В негова памет ви припомняме текста на Росен Тахов за големите имена на българската авиация: 

... С чужди и наши машини, с добри и лоши самолети. С луди глави, които чакат своя пантеон на безсмъртието.

Първите

бомбардировки

През Балканската война Радул Милков и Продан Таракчиев хвърлят ръчни гранати над гара Караагач. Бомбардировката е на 16 октомври 1912 г. от аероплан “Албатрос”. Взривовете са слаби и армейското командване се обръща към Стоян Величков.

Този забравен днес изобретател е автор на експлозива “Цвят”, по-добър от прочутия динамит. От 4 кг “Цвят” на турския задник ще му стане горещо, изчислява Стоян. Кръщава новото унищожително чудо “Величко” и поръчва направата му във фирмата “Шуле-Зилберман”.

През декември Стоян заминава за Мустафа паша (Свиленград) да покаже на авиаторите как да действат. Първо са направени опити с две вносни бомби. “Резултати съвсем слаби - никакви!”, заключава нашият специалист. Сетне е хвърлен един “Величко”.

"Бомбата се пусна лесно, падна правилно и даде грамаден взрив, като се получи трап повече от 1,5 м дълбок и 3 м в диаметър”, доволен е Стоян.

Българските орли са във възторг, потриват ръце и повтарят: “Не ги хабете останалите, ще ги пускаме над Одрин!” Авиобомбите на Стоян Величков са използвани в Одринската операция през март 1913 г.

Сватба

в небето

Радул Милков и Продан Таракчиев се сражават и в Първата световна война. Тогава нашите пилоти летят на 79 германски машини. Статистиката сочи 1269 полета и 70 въздушни битки. Свалени са четири вражески самолета, един е пленен. Нашите загуби са два.

Ньойският диктат реже крилете на българската авиация. През 1920 г. под контрола на съглашенска комисия на летище Божурище са унищожени 51 аероплана и 113 самолетни двигателя. Радул и Продан минават в запаса.

Лека-полека примката се разхлабва и у нас почват да кацат учебни самолети от Франция, Англия, Чехия и Италия.

С френска машина Продан Таракчиев извършва невиждано чудо. През 1931 г. той отива под венчило в открито небе. Поп Кузман го благославя в самолета с невестата Райна. Следват няколко обиколки над София и младоженците тържествено се приземяват на Божурище.

Аероплан минава

под мост

Този фокус е дело на друга луда глава. Петко Попганчев е роден през 1905 г. в Сухиндол. Завършва Въздушното училище в Божурище с диплома за пилот авиатор на туристически самолети. После минава през Военното училище и започва работа в Казанлък като пилот инструктор и пилот изпитател.

На 24 май 1932 г. Петко удря коляно пред началника да му даде самолет. Ще прескочи до Сухиндол, обещава той. Качва се на биплан ДАР-1А, българско производство. (Виж карето.)

Попганчев каца в Горна Оряховица, зарежда гориво и се вдига към Търново. След завоя на Янтра пред него се изпречва Стамболовият мост. Тук се прицелва в железния пръстен и го пронизва.

“По онова време в авиацията нямаше никаква дисциплина нито на земята, нито във въздуха и всеки кацаше където си искаше”, разказва авиаторът. Още като юноша Петко каца три пъти в двора на Военното училище. Началниците се чудели да го наказват ли, или да го награждават.

135 лупинга

в синевата

През 1933 г. Попганчев решава да се превърти 111 пъти във въздуха, защото му харесват трите навързани единици. Смелчагата пробва и успява. На другия ден колегите настояват да повтори опита пред комисия, която да го регистрира като официален рекорд.

“Беше 27 май - спомня си летецът. - Набрах максималната височина на самолета от 2700 метра и започнах. 18 минути пред очите ми непрекъснато се мяркаше ту земята, ту небето и на височина около 100 метра преминах в нормален полет и кацнах. Посрещнаха ме с “Ура”. Бяха преброили 127 лупинга."

По-късно Петко подобрява и този рекорд, като успява да се завърти 135 пъти във въздуха. Той лети над 40 години на 123 модела самолети. Вече побелял, на 52 годин,и поставя още един рекорд. Вдига се с ЛАЗ-7М от летището в Мусачево. Пред комисия пилотът върти самолета около оста му 41 секунди.

След това постижение Попганчев лети още десетина години. Умира в София на 8 март 1983 г.

На 13 декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Англия.

Премиерът Богдан Филов успокоява, че е “символична”. Милитаризъм и символизъм обаче са взаимно изключващи се понятия.

Съюзниците започват да ни бомбардират. С летящите крепости “Либърейтър”, охранявани от изтребители “Лайтнинг”. Германците ни отказват модерни самолети, пробутват трофейни машини

На 20 декември 1943 г. е поредното въздушно нападение. Поручик Димитър Списаревски обядва с паница фасул. Хвърля я, скача и се провиква към небето: “Сега ша ви…” После сяда в един от малкото месершмити.

Нашият пилот сваля един бомбардировач, но мунициите свършват. Тогава взема жертвено решение. Прави изненадващ завой и се врязва в друга четиримоторна крепост. Горящите отломки падат в околностите на Горни Пасарел.

“Така загиват само истинските орли!”, възкликва полк. Стоян Стоянов, участник във въздушното сражение.

“Щурият капитан”

Коста Малеев

Роден през 1913 г. в Одрин, той завършва Военното училище в София и специализира авиаторство в Германия. Връща се с две значки на мундира - щурманска и пилотска. Започва работа в Казанлък, където се изпитват нови модели аероплани.

През 1939 г. с още двама колеги Малеев е командирован в Полша. Тук българите трябва да усвоят управлението на френски самолети, които да попълнят нашите ескадрили. В същото време избухва войната и тренировъчните полети са прекратени.

Тримата обаче отказват да се върнат, искат да се бият срещу германците. В небето над Полша Коста е улучен за сефте. Това е първото му сваляне, за което получава и първия орден - полския “За заслуга”. Тъй като България все още е неутрална, награденият е изпратен по етапен ред у нас.

Когато влизаме във Втората световна, пилотът разбира, че френските самолети са боклук. И без вражески попадения са ковчези за пилотите. Всмукателните тръби се задръстват, прекъсва се подаването на гориво,

двигателят спира

и машината пада

След 9 септември 1944 г. Коста Малеев участва в двете фази на Отечествената война. За последен път е свален в небето над Унгария. Връща се от фронта с пагони на майор.

Макар че на гърдите му свети и съветски орден, народната власт го има за обществено опасен. Летецът завършва право, но скоро става клиент на лагерите из страната. После е въдворен в провинцията.

Някогашният въздушен ас се препитава с какво ли не. Според трудовата му книжка през 1953 г. е тракторист в Тутракан. Умира през 1980 г.

Последното желание на Коста Малеев е в некролога му да пише, че е авиатор. Не искал да го помнят като тракторист!

ДАР-1А е българско

производство

Аеропланът, с който Петко Попганчев минава под Стамболовия мост, е рожба на българската техническа мисъл. Той е от семейството на първите серийно построени самолети в Държавната аеропланна работилница в Божурище.

През 1925-1926 г. там е конструиран моделът У-1. Той носи името на трагично загиналия пилот Иван Узунов. Малко по-късно е преименуван на ДАР У-1, като в абревиатурата е вградена Държавната аеропланна работилница.

Макар да е типична бойна машина, поради ограниченията на Ньойския договор тя е използвана за тренировка на пилоти. Първият полет със самолета е проведен на 16 ноември 1926 г. от началника на работилницата капитан Марко Първанов.

По-късно серията ДАР е подобрена с нови модели. ДАР-1А, с който лети Попганчев, е двуместен биплан с двигател Walter-Vega от 85 конски сили и увеличен обем на горивния резервоар.

Поругаха Паметника

на българския летец

Практика на комунистите е да се гаврят с историческите монументи. Когато бяха на власт, смениха Ботевия кръст на Околчица с петолъчна звезда. Изкъртиха оригиналния надпис от паметника на Цар Освободител в София. Бутнаха композицията на Гюро Михайлов и неговите другари в Пловдив.

Поругаха и Паметника на българския летец. Той е завършен през 1941 г. и осветен следната 1942 г., в градинката пред Софийския университет, защото е вдигнат по инициатива на Академическия аероклуб.

Това е Димитър Списаревски, реши Градският комитет на БКП. “Царски авиатор” не може да е на показ, отсякоха нискочелите партийци. И скриха бронзовата фигура в шумаците на парка “Владимир Заимов”. Веселяците да пият бира и да се облекчават наоколо. А съветският шпионин Заимов да съблюдава какво става.

Поручик Димитър Списаревски не е позирал за паметника. Той става герой чак на 20 декември 1943 г., когато е извършено поредното англо-американско бомбено нападение. Загива с въздушен таран.

През 1988 г. се повдигна въпросът паметникът да се върне на автентичното му място. Но кой да чуе? Още дълги години веселяците си отваряха бирата с витлото на авиатора. И мърсуваха около него.

Паметникът на българския летец беше възстановен след демократичната промяна. В градинката пред Софийския университет. Днес до него има и паметна плоча за героите парашутисти.