Понякога е трудно да намериш причина да видиш светлина в мрака. Надявам се всички да се опитваме, колкото е възможно, но не винаги е лесно. Тъмнината лесно сяда върху врата на истината.

Село Боснек е родното място на най-добрият ми приятел, кръстник на сина ми и според мен, най-истинският български поет, когото познавам. Той ми разказа, мистичната история на мястото където стана тази ужасна и трагична катстрофа, най-тежката в историята на пътните нещастия на цяла Европа за много десетки години.

В страшните ноеврийски дни на 1944 г точно на този разклон към село Боснек, където загинаха толкова много невинни хора от Македония, млади, деца и цели семейства, според разказа на един свидетел, младо момче тогава, се е случило точно същото, а може би много по-страшно човекоубийство.

Този неволен свидетел, чичо на моят приятел, е бил в тази местност, точно на този изход към село Боснек, наверно на път към дома си пеша в късния и сумрачен следобед на мъгливия ноември. Това може би го е спасило. Изведнъж из мъглата чул викове в оврага, недалече от пътя, спотаил се и видял нещо, което го потресло до дъното на душата му. Няколко от местните въоръжени комунисти, с червени ленти, с каскети, с кирки и лопати убивали по най-жесток начин вързани с ръцете отзад хора от местните села и околността, без съд и присъда, без свидетели или някакво присъствие на власт и държава.

Просто ги убивали със земеделски сечива, без дори да стрелят, за да не привлекат внимание с изстрели, а след това ги закопавали в плитки гробове. Както дори животните не се убиват.

Духовете и мъката на тези обречени хора са останали завинаги там в мистерията на този овраг, в този дол, както и в безчислените долове и пропасти, в тъмни дупки из цялата българска земя и никой не може да каже смисъла на посланията, които сме получили, но не осъзнаваме. Ако те въобще имат някакъв човешки смисъл или ако могат да бъдат разгадани. А дали можем наистина да се поучим от тях?