Вмомента 15-те най-задлъжнели страни в света са развитите държави. За сериозността на дълговата криза говори фактът, че дългът на САЩ се увеличи от 6 трилиона долара на 15 трилиона за по-малко от 10 години. Дефицитът в средата на тази година е над 1,6 трилиона и е по-висок от годишния дефицит през 2009 г. (1,4 трлн.) и 2010 г. (1,3 трлн.). При запазване на сегашните тенденции съотношението на американския дълг към БВП ще достигне равнището на Гърция след по-малко от четири години. В момента на дневен ред в САЩ е създаването на работни места. Как и какви работни места могат да се създадат от днес за утре, за това писахме в предишния брой. Всички чакат с нетърпение от Америка да дойде
ново оръжие за
 борба с кризата
Дали ще е ново или някое позабравено старо?
В икономическата история националната свръхзадлъжнялост и изпадането в неплатежоспособност са чести явления. Например икономисти изчислиха, че през последните две столетия Франция е фалирала средно на всеки 26 години. Историята показва, че при неразрешени системни проблеми в икономиката ефектът се натрупва на национално равнище в най-видната форма на системния риск - държавния дълг. Сега проблемът със задлъжнялостта се превърна в наднационален и дефицитът на една страна пряко се отразява на съседните било заради нерешени едни и същи проблеми, било заради високата икономическа и финансова обвързаност.
Остротата на проблема със задлъжнялостта се определя не само от размера на дълга, но и от текущия и очакван дефицит в държавния бюджет, както и от текущия и очакван растеж. Ако очакваният растеж не покрие дефицита (и лихвените плащания в него), се изпада в дългова спирала. Тук опираме до следващия капан - празната чанта с инструменти. Лихвите на централните банки вече трета година са близки до нулата.
На два пъти федералната резервна система направи количествено отпускане, но вълните свежи пари не дадоха очаквания резултат. Причината е, че потребителят се измъчва от същата дългова спирала в личен план, той също се стреми да ограничи дефицита в семейния бюджет и не вижда нов доход на хоризонта. С употребените досега инструменти така очакваният икономически растеж, който да постави под контрол растящия бюджетен дефицит (и лихвени плащания), няма да се случи скоро.
На дъното на чантата
 с инструменти
лежи употребявана кутия с надпис "Функционални финанси". Това е икономическа школа, зародила се през 30-те години на миналия век в САЩ, която твърди, че ако можете да емитирате пари, никога не можете да фалирате. Дори нещо повече - първо определяте за какво и колко искате да изхарчите, после си напечатвате необходимите за това пари, а когато те влязат в обращение, прибирате чрез данъци част от тях и ги мятате в печката. Парите от данъци реално не ви трябват и изобщо не сте зависими от тях, щом можете да си напечатате колкото си искате по всяко време. Според тази школа, изповядвана и от конгресмени,
ролята на данъците е
 да легитимират парите,
които се печатат, чрез принуждаване на хората постоянно да се нуждаят от тях и да работят за тях, за да могат да си платят данъците с част от напечатаните пари. Според същата теория, ако чужденец ви продаде нещо, просто му записвате пари по сметка при вас. Ако някой иска да се отърве от вашата валута, трябва да намери нов желаещ да я притежава или трябва да купи нещо от вашия пазар, или трябва да купи нещо от друг пазар с вашата валута. Във всички варианти вие само прехвърляте парите от една сметка в друга при вас и нищо повече. Колко са парите по сметките и колко са лихвите, които се дължат по тях, няма никакво значение, защото и двете представляват само поредни записи по нечия сметка. Някой ще каже, че това поставя нещата с главата надолу. Но когато работата отива на изуй гащи, стоенето с главата надолу е най-удобната поза, често практикувана от притежателите на печатници за пари. Ако питате южноевропейските финансисти, те сигурно проклинат деня, в който си предадоха печатниците за скрап. Всъщност нещата със сегашния дългов капан са много по-сериозни. В условията на хроничен търговски дефицит, ако замръзналото потребление се раздвижи, сметките на чужденците ще набъбнат. Увеличеното потребление ще увеличи лихвения процент и съответно допълнително ще увеличи записите по чуждите сметки. Ако сметките набъбнат вследствие на реален растеж, нещата са под контрол, но ако нарастват без раздвижване в икономиката, това говори за обезценка на парите.
 При пълно отваряне на кутията с надпис "Функционални финанси" тези дебати ще станат и безпредметни. Вече се чуват гласове за диверсифициране на чуждите инвестиции чрез
покупка на нефинансови активи като обработваема земя,
инфраструктура, подземни богатства и др. Но това няма да стане за една нощ, докато процесът на обезценка на долара е бавен и съответно политиката на ниски лихви се удържа. Засега обещанието на Америка е с разнообразни мерки да се удържи до средата на 2013. Както е казал Сър Уинстън Чърчил: "Винаги можете да разчитате на американците да постъпят правилно, след като са изчерпали всички останали възможности."
А колко дълго може да устиска Европа, където доходността на суверенния дълг на много места излиза от контрол? Опасността е, че потенциалните загуби на банките, държащи гръцки дълг, за една нощ могат да се превърнат в реални и тогава ще започне ефектът на доминото. 
 Европа изпитва  остър дефицит
от време за изграждане на консенсус за фундаментално и дългосрочно решение за бъдещето на еврото. Системните кризи се преодоляват с промени на системно ниво. Засега решенията на европейските лидери вместо да предпазят от фалит задлъжнелите страни от еврозоната, създават погрешни стимули и празни надежди.
Въпросът на въпросите е: има ли политически лидери в Европа и Америка, готови да жертват политическото си бъдеще в търсене на фундаментални общи решения и ефективно взаимодействие и координация на различни нива? Засега няма такива индикации - през последните два месеца американските банкери изтеглиха от обезкървените си европейски колеги над 100 милиарда долара депозити. Купуването на време става все по-скъпо, особено ако се прави поединично и на парче. Междувременно в Азия се развиват процеси, които допълнително скъсяват времето и увеличават цената за вземане на решения.