Наближаваше 9 сутринта. Бях на път за офиса ми в Манхатън, на ъгъла между Второ авеню и 42-а улица. Утрото беше тихо и слънчево, както е обикновено през септември и октомври в Ню Йорк.Наближавах Гранд Сентръл, когато телефонът в джоба ми се разбунтува. Обаждаше се дъщеря ми на път за нейния университет надолу към 20-а улица. Каза ми, че нещо странно ставало в южната част на Манхатън: приятели й звъннали да се върне веднага нагоре към гарата.
Опитах да се свържа със сина ми Стефан. Той вече беше в училището си, пак там до 19-та улица. Никакъв отговор.
Когато влязох в офиса си, CNN предаваше на живо началото на трагедията, известна днес като 9/11 и която беляза началото на нещо ново в нашето глобално село:
да живеем в страх, където и да сме
Това беше денят, в който рухнаха не само кулите близнаци на Световния търговски център. Пред нас рухна митът, че Съединените щати са недосегаеми. Страната беше уцелена право в символичното  сърце: Ню Йорк, градът, който безспорно диктува хода на икономическите тенденции в света. Макар че Вашингтон също не беше пожален: един от самолетите се взриви в сградата на Пентагона и с това удвои болката на американците от наранената национална гордост.
Старата притча, че Бог пази децата, пияниците и Америка, изгуби завинаги смисъл. Ако Марк Твен беше жив, сигурно щеше да перифразира пиперливата си максима: "Три неща са неизбежни в живота: данъците, тероризмът и смъртта."
 10 г. оттогава, но въпросите продължават:
Защо се случи всичко това?
Можеше ди да бъде избегната трагедията?
Кой носи отговорност?
Възможно ли е повторение на случилото се?
Отговорите не са еднозначни. От стотиците американци, които познавам, останах с впечатлението, че за много от тях атаката на 11 септември 2001 е
най-голямото унижение
в историята на страната им. Те страдаха не само заради смъртта на близо 3000 невинни жертви на ислямския тероризъм, а и заради това, че правителството им беше "проспало" сигналите, че нещо страшно се готви от шепа младежи, предимно саудитци, образовани в цивилизована Европа и богата Америка...
Чувство за национален срам обхвана мнозина, които недоумяваха как така могъщите ФБР и ЦРУ с многомилиардните си бюджети и хиляди агенти не можаха да подушат какво се готви.
Президентът Буш и неговият "салиери" Дик Чейни мобилизираха цялата мощ на Гъливър, но лилипутите се изплъзваха като пепелянки в пещерите на Тора-Бора.
Светът беше прехапал устни от ужас. Всички декларираха симпатиите си към ранената страна.
Но телевизионните канали продължаваха да показват безспирно как двата самолета се забиват в кулите близнаци, как те рухват в облаци от циментов прах и стърчащи железни колони. Преди кулите да се "свлекат" в основите си, камерите безжалостно показваха как отчаяни хора скачат от прозорците на 90-ия или 100-ия етаж, политайки към вечността.
Ню Йорк потъна в печал. Страната потъна в сълзи. Но не и в бездействие.
Сега мнозина се питат правилна ли е била политиката на страната им в Близкия изток в продължение на десетилетия. Трябваше ли САЩ да хвърлят всичката си мощ в Ирак и после в Афганистан, преди да прецени какви ще бъдат дългосрочните политически и финансови последици.
Зависи кой дава отговора. Пол Кругман от "Ню Йорк Таймс" е изключително критичен към сляпата употреба на сила и прахосването на милиарди. Уилям Сафайър е на противното мнение.
Но било каквото било. Буш-младши и Чейни са в историята, на Обама се падна честта да вади кестените от огъня. И той започна на чисто: подаде ръка на араби и иранци, на нигерийци и индонезийци. Опита се да прокара мост между Израел и палестинците. Смени посланици, генерали и разузнавачи. Ефектът? Според едни чашата е пълна наполовина, според другите - полупразна.
Ирак е все оше уязвим във вътрешната си стабилност и демократичните си институции. Мирът в Афганистан е повече химера. Евреи и палестинци изглеждат все тъй далеч едни от други, както по времето на Шарон и Арафат.
Но не всичко е безрезултатно. Трябва да сме слепци, ако не видим, че някои от предприетите мерки дават резултати. Десетки атентати бяха предотвратени в различни краища на света през последните години.От Египет до Либия и от Дамаск до Сана младите араби искат да живеят свободно като техните връстници от Сан Франциско и Париж. В много случаи силата на Фейсбук и Туитър се оказа по-ефективна от детонаторите на Бин Ладен и последователите му.
Апропо, като споменахме Осама, който запали фитила на 9/11. Неговото ликвидиране преди няколко месеца още веднъж ни напомни старата фраза, че "Америка забавя, но не забравя".
“Американците имат отмъстителен характер,
 както и всички сериозни и разсъдливи народи. Те почти никога не забравят обидата; никак не е лесно обаче, да ги обидиш, а тяхната злопаметност се появява също толкова бавно, колкото бавно се и заличава." Тези пророчески думи принадлежат на вероятно най-големия познавач на Америка и американците - французина Алексис дьо Токвил, който още в далечната 1831 г. успява да навлезе в дълбините на тяхната душа както никой досега.
Нямаме данни дали Осма бен Ладен е чел маркиз дьо Токвил... А и вече е късно.
Ще бъде ли забравен и 9/11? Повечето американски експерти са на мнение, че стремежът на техните сънародници към "хепи енд" ще прати събитието там, където му е мястото - в историята. Младите хора се интересуват повече от бъдещето си, отколкото от минали трагедии. И сигурно е нормално, иначе още щяхме да живеем със спомените за Троянската война.
Но все пак нещо ще остане: предпазливостта след 9/11 ще върви ръка за ръка с оптимизма и прагматизма на американците (а и не само на тях), егоизмът у много от тях вероятно ще отстъпи място на желанието да се чуе и "другата страна"; старата виетнамска мъдрост, че "1000 приятели са малко, но дори един неприятел е твърде много" ще има ново звучене.
Ако не друго, 9/11 ще остане в учебниците по журналистика как не трябва да се преексполатира човешката мъка и страдание. Може би поради това седмица преди тъжната годишнина всички големи американски телевизионни компании се договориха, че няма да има ровене в дълбините на страданието.
А иначе борбата с тероризма ще продължи. Както и нашите неволи преди да се качим на самолета. Едно е сигурно: след 9/11 99% от мъжете си слагат нови чорапи, преди да тръгнат към летището.