Не знам с какво съм заслужил тая чест и тая привилегия, но съм благодарен на жена ми, че преди две години на тази дата геройски се справи с тая възтежка задача да даде живот на сладураната от снимката и да ме превърне в баща - най-голямата награда в живота ми.

На две години това момиче брои до десет на два езика, шегува се съвсем умишлено (?!), не спира да дърдори с анимационния си глас (просто умирам от сладост всеки път!) и ходи с невероятно удоволствие на ясла, защото там я чака закуската... - поредното категорично доказателство, че е дъщеря тъкмо на нас двамата.
Пее, танцува, рецитира стихотворения без никой да я е учил и най-важното - знае какво е обич, защото с майка ѝ я обичаме безмерно и не спираме да ѝ го показваме.

Разбира се, понякога се налага да бъдем и строги, макар хич да не ни се иска.
Защото ролята на родителя, струва ми се, е антиномична и включва в себе си това, че ние, родителите, трябва да се погрижим за това да не трябва след един момент насетне да се грижим.

За щастие не се налага често да сме строги, защото това детенце просто слуша и разбира.

Да си честита, дъще.???

И да, днес денят е по-важен от всички други дни в годината.
Защото преди две години на бял свят дойде детето, което на въпроса "Искаш ли да ядеш или още не?" отговаря категорично и съвсем съзнателно:
- Още да!

*От фейсбук! 

??