За най-войнственото тракийско племе християните нарушили

всички правила - превели Светото писание на езика си

Проникването и разпространението на християнството в Розовата долина става както във всички краища на България – чрез основните пътни артерии на Римската империя. Това не е еднократен акт, а дълъг и продължителен процес със своите възходи и падения, в борба с местните езически вярвания.

До Никомедийския едикт, издаден от Галерий в 311 г., и Миланския едикт от 313 г. на Константин и Лициний, с който християнството се признава за равноправна

религия

с останалите, то се разпространява скришом, тайно. Християните се събират в пещери, на поляни в горите. От това време почти няма постройки на храмове или други култови сгради, от които да се съди за начина на живот на първите християни по нашите места.

Мнозина учени, сред които и Ив. Снегаров, смятат, че пръв проповедник на словото Божие в нашия край е бил ученикът на ап. Павел – Карп. Ето какво пише в своята "Кратка история на православните църкви": "По предание във Филипопол (Пловдив) бил апостолският ученик Ерма; в Тракийска Верия или Берое днeшна Стара Загора) - ученикът на ап. Павла - Карп (срв. 2 Тим.4,13); в Одесус (днешна Варна) - мъченик Амплий (ср. Римл. ХVI, 8)".

Християните дават и своите жертви. "По времето на Александър Север (222-238) загива мъченически войникът Исихий в Доросторум." А по времето на управлението на Диоклетиан (284-305) преследването на християните, които отказвали да участват в supplikatio (всеобщо шествие в Римската империя за

измолване

на милост

от боговете – б.р.), обхванало и нашите земи.

Твърде рано "в плодородната земя Тракия архиепископия била обособена в големия град Бероя (дн. Стара Загора). На Сердикийския събор в 343 г. между 76 епископа от Изток и 94 от Запад е присъствал и Северус, епископ на Кабиле, а на Халкидонския събор от 451 год. - и Старозагорският епископ. В епископския списък под № IV и № V с архиепископски център Егина се числи и епископът на Берое." " През 370 г. епископът на Берое Демофил е ръкоположен за цариградски патриарх."

След 330 год., когато християнството става официална и единствено позволена държавна религия в Римската империя, започва

масовото християнизиране

на местното население, включително и в Източната Римска империя, известна под името Византия, в чиито предели е и Долината. Християнски мисионери кръстосват навсякъде. Започва се християнизирането дори на най-войнственото и диво племе на траките – бесите.

"Според написаното в 398 г. житие на църковния историк Павлин Нолански към Родопите се насочва мисията на Никита Ремесиански. Именно при него

започва

масовото кръщение на планинците,

продължило през целия V век. За да стане по-леко приобщаването към християнството, дори е допуснат компромис - направен преди това единствено с готите. Някъде в дебрите на великата планина свещените книги са преведени на езика на бесите, макар според тогавашните виждания те да е трябвало да се четат единствено на гръцки, латински и еврейски."

И ако към края на IV в. се предприема поголовното християнизиране на планинците, то този процес е бил предшестван от християнизирането на траките от равнините. Като косвено доказателство за разпространението на християнството може да служи и преданието, че на връщане от Сердикийския събор в 343 г. св. Атанасий основал манастира в Златна ливада – първият манастир в България, на Балканите и в Европа.

Разпространението на християнството през IV в. се потвърждава и от археолозите. При разкопки в днешния жилищен комплекс "Трите чучура" в Стара Загора е разкрит значителен по размери раннохристиянски манастирски комплекс. "Установените досега факти показват, че базиликата е строена през IV в. или първата половина на V в.", пише Д. Николов в статията си "Новооткритият раннохристиянски манастир" във в. "Работническо дело" от 21.10.1980 г.

При строителството на шосето Казанлък – Шипка през 1971 г. край Крън в местността Клиселика е открита ранновизантийска базилика. За нея Г. Табакова Цанова и Т. Овчаров съобщават в сп. "Археология" (кн. 3., 1975 г.): "Базиликата е трикорабна, едноапсидна с прост олтар и едноделен притвор, фланкиран от двете правоъгълни едноапсидни помещения, изградени от една плоскост със западната фасада. Сградата е ориентирана изток – запад. Дълга е 27,60 м. и широка 24 м.

В непосредствена близост до базиликата има основи и на други постройки. Архитектурните особености дават основание за датирането на базиликата от края на IV в. и първата половина на V в.

Големите размери, вътрешно устройство и украса, дворът с кладенец и останалите постройки навеждат на мисълта, че тя може би е епископска, а ако не – тук да е имало огромно селище с много християни."

Не са изследвани

базиликите

край Бузовград. "На 100 м от крепостта е местността "Големите и малки черковища". Тук до края на ХIХ в. ясно са личали основите и запазени части от стените на две византийски църкви – една от друга на разстояние 50 метра и едната доста по-голяма от другата… Броят и големината на църквите говори за голямата численост на населението." Това е записано в историята на селото "Бузовград от древността до наши дни".

При строителството на яз. "Жребчево", където ще бъде чашката на язовира, по упоритото настояване на свещеник Драган Стойков пред археоложката на Сливенския музей Е. Бацова, от Академията на науките идва специална комисия. На указаното от свещеника място в местността

Голямата ада

южно от Клиселика се правят разкопки.

Резултатите са описани от Е. Бацова във в. "Сливенско дело" в броя от 24 август 1963 г.: "Тук на около два километра западно от селото (става дума за с. Запалня – бел. авт.) бяха разкрити основите на ЕДНОКОРАБНА, ЕДНОАБСИДНА БАЗИЛИКА (ЦЪРКВА), с обща дължина 18,20 и широчина 9,20 м.

Абсидата на базиликата е полукръгла, снабдена със синтрон. Тук се забелязват два етапа на градеж. Това, както и някои други следи показва, че църквата е била използвана през един по-дълъг период от време. Малкото керамични фрагменти все пак дават основание да се предположи, че тя е била строена през ранновизантийския период и се е ползвала и през времето на средновековната българска държава."

При разкопки в североизточната част на Сливен в кв. "Ново село", също направени от Е. Бацова през лятото на 1960 и 1961 г., е открита "…трикорабна базилика 23,80 м дълга и 17,50 м широка, с една полукръгла апсида, с малък баптистерий на северната страна и с притвор от запад". Датировката на базиликата е V - VI в.

Малко по-късно през втората половина на VII в. е построена и черквата "Св. Георги" в с. Енина с дължина 13 м и широчина 9 м. Датировката й е определена от археолозите Людмил Гетов и Б. Султов.

Храмът е

опожарен

при турското нашествие, но върху развалините му бил изграден нов, по-малък, който окончателно бил разрушен през 1804 г. и въздигнат на друго място през 1837 г., но вече голям и величествен.

Така че християнството в Долината е разпространено и възприето много по-рано от официалното му обявяване за единствена официална религия на България. Българските славяни са приели християнството значително преди самите българи, особено в Тракия и Македония. За това говори и фактът, че начело на цариградския патриархат застава славянинът Никита (766-780).

Точно към коя епархия са били зачислени във вече тройно изградената йерархична система и християнска организация, все още не може да се каже, тъй като трудно могат да се открият писмени доказателства.

Интензивният духовен живот в Долината продължава през цялото Средновековие. Изградени са много манастири със скрипториуми и работещи в тях духовници, които преписвали богослужебните книги. По южните склонове на Стара планина и северните на Средна били издигнати над 30 крепости, както доказва в труда си "Крепости и укрепителни съоръжения в Крънската средновековна област" Ат. Попов. Във всяка крепост, ако не храм, е имало поне параклис.

Един от първите манастири в Южна България е бил основан на около 13 км югозападно от днешното село Турия – "Св. Никола". За тоя манастир Чудомир пише: "В "Царственика", или

“История болгарская”

от Паисий, издание на Христаки Павлович през 1844 г., на стр. 70 срещаме следните редове: "…И така они отидоха в Среднята гора и найдевше там монастир "Святаго Николая", разсипаха го от основания и избиха сичките в него калугере и мирски, щото се бяха скрили. После отидоха в с. Турия и разориха…"

Храмът в самото тогавашно село се е казвал "Св. Неделя". Както и повечето села в Долината, с. Турия е опасано със сборища, черковища, оброчища, защото някога панаирите и сборовете са ставали все при манастирите, а сборовете по селата са се провеждали в деня на светеца, чието име носи селският храм. Те са били най-добрият начин на общуване между хората, а също и за обмен на стоки, идеи и традиции. Те са вкоренени тъй дълбоко в душите и съзнанието, че и след разрушаването им хората са продължавали

да се събират

край развалините на манастири, черкви, крепости, други паметници и на повечето места се наричат "черковища", "градища" и т.н.

Чудомир изброява няколко с камъни с кръст върху тях. "Мястото му казват "Господьова черква" и след Гергьовден, в четвъртъка там селяните се черкуват, колят курбан, раздават жито и се черпят, за да ги пази Бог от болести, от войни и всякакви бедствия. На празника Свети дух правят черкуване в местността Света Троица, на Спасовден в местността Стого Спаса, на Илинден същото се повтаря в местността Стого Илия, а в местността Кавак дере, където имало старо черковище - трите села Виден, Павел баня и Турия издигат параклис, за да се черкуват заедно в тоя ден." Ще отбележа, че черкуванията в Розовата долина са се правели в чист ден – понеделник или четвъртък, вторник е мръсен ден, сряда и петък са постни дни – не може да се коли курбан.

В Александрово, което е западно от Турия, също има много следи от стари черковища - в местността Черковния двор, Клисе дере, Керената, на вр. Голям Висок и др. Въобще във всички съседни села: Търничане, Габарево, Тъжа, е осеяно с останки на такива черковища, а източно от Турия и Виден селото носи името Горно Черковище.

Смята се, че село Шипка (сега град) е образувано около стар манастирски скит, съществувал още преди падането на България под турско иго. Тук са пребивавали отшелници – калугери. Те много са спомогнали именно тая шипченска махала – Старча, да се превърне в огнище на

духовния живот

на шипченци. По-късно през Възраждането (1850 г.) изграждат днешната си черква "Успение Пресветия Богородици".

Независимо от двете черкви, в Шипченското землище има много места, където хората ходели да се черкуват. Така например в местността Кръста някога е имало храм "Св. Никола" и от незапомнени времена тук се събирали много християни на летния Никулден да се черкуват.

Сега там е останал само един побит камък с издълбан кръст върху него. Имало и черква "Св. Троица". Тя се издигала в местността Плоската могила. Тук се черкували не само на Св. Дух, а празнували и Трифоновден. На Илиева могила някога е имало черква "Св. пр. Илия". На Илинден всяка година правели курбан и бил отслужван молебен за дъжд. Веднъж шипченци пропуснали да направят това и три години падала градушка.

Западно от Шипка в с. Ясеново също има следи от стар манастир. Как се е казвал, никой не знае, но е останало названието Кисе дере (от Клисе).