Бившият директор на гастроентерологията на “Кушен” Боян Христофоров за ужасите на комунистическия режим

Убиха философ, който не се отказа от Кант и не прие марксизма

Арестуваха чичо ми, едва го намерихме, не го пускаха, защото не знаеха защо е в затвора

Искаха от баща ми списък със студентите, чиито родители са буржоа, за да ги изгонят, не издържа и избягахме във Франция

В предишния брой публикувахме статия как 9 септември 1944 г. разделя нацията повече от 76 години. За някои това е преломна точка, когато България скъсва с фашизма и започва на чисто. За други – национална катастрофа, съизмерима с най-големите трагедии в историята.

Този път предлагаме на читателите две огледални истории, две гледни точки към едни и същи събития. За Софи Пинкас 9 септември е най-големият празник, който тя продължава да празнува. За българския професор в Париж Боян Христофоров тази дата е сред най-мрачните в новата ни история, която принуждава семейството му да избяга и да бъде единственият в училището си в Париж, който е осъден на смърт.

Тези разкази още веднъж потвърждават, че никой няма право да съди другия, защото дори да иска, не може да се постави на мястото му - историята винаги се пречупва през личното.

В предишния брой ви разказахме за френската графиня Ан дьо Колбер, правнучка на гения на Краля Слънце – Жан-Батист дьо Колбер. Това е човекът, който прави реформи в икономиката, в данъчната система и търговията и осигурява средства на Луи XIV, с които да поддържа постоянно 7 пъти по-голяма армия, да увеличи флота, да засили присъствието в колониите, да разшири пределите на Франция, да изгради изключителни дворци и да превърне Париж в център на изкуствата.

Самата Ан не обича да говори за фамилията си. Тя е известна в цял свят художничка. През 1961 г. се запознава със съпруга си – българина Боян Христофоров. Любопитното е, че двамата са родени на една и съща дата, в една и съща година – 11 септември 1936 г.

Боян Христофоров е едно от светилата в медицината - дългогодишен шеф на клиниката по гастроентерология в една от най-големите болници в Париж - "Кушен", където продължава да работи.

Тези дни двамата отпразнуваха своя 85-годишен юбилей и бяха така любезни при идването си в София да се срещнат с екипа на "168 часа".

- Г-н Христофоров, вие сте роден в България, какво си спомняте от бомбардировките над София?

- Първите бяха много леки, на 10 януари 1944 г. стана ужасно. Ние живеехме в мазето, около нас падаха бомби. Играех си с дете на съседи, бомбата ги уби. След 2 седмици избягахме в Златица, баща ми бе доцент и остана в София, спеше в мазе, тук работеше. Аз бях с майка и леля.

Баща ми е френски възпитаник, който бе против немците, а България бе за Германия. Като загубили Втората световна война започнаха да ни отнемат територии. Баща ми имаше много

близки приятели сред комунистите

Един ден обаче му казаха да им даде списък със студентите – деца на буржоазни родители, за да ги изгонят от университета. Не можа да се примири. Осигури си една командировка в Париж, заминахме и не се върнахме. Искаше да избяга от този полицейски живот, от лагерите. Имахме два апартамента на две сестри. Мъжът на леля ми го вкараха в затвор, докато го намерим… Никой нищо не знаеше. Не могат да го освободят, защото не знаят защо е зад решетките.

Беше неприятно.

- Как заминахте, тогава това не е било лесно.

- Мъчно беше, но татко бе близък с големи комунисти. Бащата на един бе другар на Димитър Благоев, големи хора, които не подозираха, че баща ми ще остане в Париж.

- Как арестуваха съпруга на леля ви? Помните ли случката?

- Една сутрин звъннаха в 6 ч., за да го арестуват. Имаше идея да гонят философите, ако не са марксисти. Сред тях имаше специалист по Кант - убиха го, защото не се отказа от Кант, не прие марксизма.

- Как ви посрещна Франция?

- Пристигнахме през 1947 г. Животът бе труден, баща ми имаше стипендия да преподава, но трябваше да си намери работа в институт. След това стана професор в Германия по френска литература, а майка ми - доцент по български език в Института за източни езици. Но първите години бяха тежки, бяхме бедни, а във франция 30% от хората гласуваха за комунистите, на нас гледаха като на фашисти. Впоследствие аз завърших, станах лекар, гастроентеролог.

- Когато се запознахте с Ан, впечатлихте ли се от генеалогията на рода й, от богатата история на тази фамилия?

- Никак. Семейството й не бяха доволни, че сме заедно. Тя започна да работи като учител в Париж, но ни се родиха 4 деца и тя се отдаде на рисуването. Искала е като млада да се занимава с това, но фамилията не й разрешавала.

Започна да рисува към 35-годишна възраст. Тя е оригинална, защото

не е ходила

в академия

Първоначално започна с малки изложби, след което с все по-големи. Аз през 1972 г. станах професор, бях шеф на клиниката по гастроентерология на болница "Кушен" – в Париж има десетина големи болници и тя е една от тях.

Продължавам да работя там, но е много важно, когато вече не си шеф, да си скромен и да си мълчиш. Един приятел ме посъветва на шега така: "Ако искаш да дадеш мнение, внимавай, не го давай! Но ако ти искат мнение, също не давай!"

Имаме 12 внуци.

- Какво си спомняте от периода преди да избягате в Париж?

- Преди да избягаме в Златица, за две седмици се скрихме от бомбардировките в къщата в Княжево на академика на моя баща – Михаил Арнаудов. Бомбардировките бяха денонощни. Арнаудов бе голям специалист по литература. През 1944 г. влезе

за три месеца министър

в правителството на Багрянов, който се опитваше да излезе от войната. Всички от този кабинет ги убиха, само Арнаудов оживя, но го вкараха в затвор. Вилата му в Княжево я дадоха на Державин (съветски филолог и българист – бел. ред.). Когато той пристига, пита: "Къде е моят приятел Арнаудов?". Вадят го от затвора, обличат го и когато Державин си тръгва, отново го вкарват зад решетките. Академикът почина на 99 години.

- Не се ли опитаха да ви примамят да се върнете, за да ви арестуват?

- Викаха ме да служа, но с условието, че съм осъден на смърт, защото съм дезертьор. В моята гимназия в Париж нямаше друг осъден на смърт. Писаха ми, че няма да ме убият - само ще вляза в затвора. През 1971 г. попитах един комунист в милицията дали ще се случи нещо, ако се върна, гарантираха, че няма да ни затворят.

- След като заминахте, контактувахте ли с роднините тук, знаехте ли какво става?

- Моята майка имаше връзка със сестра си, те 2 - 3 пъти седмично си пишеха писма, използваха кодове, за да не ги конфискуват. Сестра й като каже, че еди-кой си е тръгнал на санаториум – значи са го вкарали в лагер. Когато

съдеха и

бесеха хора,

го виждахме по вестниците. По нашата улица в София по цял ден по радиоточката се съобщаваше за такива неща. Когато почина Сталин през 1953 г., вече учех в Париж.

Тогава нашият учител по химия, който бе комунист, каза да станем за една минута мълчание. Аз отказах. Не ме наказа. Едва след това всички разбраха какво точно е ставало. През 1953 г.

избухна бунт

в Берлин, руснаците убиваха хората с танкове. Тогава Бертолд Брехт, който бе комунист, каза, че народът е загубил доверието на управляващите и следователно трябва да изберем друг народ. През 1956 г. станаха събитията в Унгария, изпратиха войски да убиват. През 1968 г. в Чехословакия всички видяха руските танкове.

Така когато отидох във Франция, около 30% гласуваха за комунистите, към 1980 г. около 20%, в момента – 2%.

- Писмата между майка ви и леля ви не будеха ли подозрения?

- Бяха ги направили на микрофилми и извикаха моята леля

в кабинет с прожектор,

за да я питат кой е този и какво значи санаториум. Тя се бе измъкнала с това, че е забравила. Имаха толкова хора-ченгета, така си губеха времето!

Имахме приятел-антикомунист. Той си намерил документи как са го слушали – денонощно. В колко часа става, отива в тоалетната, връща се, имало е човек, който записва какво прави. Представете си как са си губели времето. Намериха в архивите в ГДР – има два екземпляра – горят първия, след това намират и втория,

но руснаците

имат трети

По времето на Елцин ги дават на САЩ и в Германия всеки може да прочете какво са писали за него, няма право да чете за други. Толкова глупава полицейска система!

Майка ми преведе на френски "Под игото", но България не й позволи да се подпише с името си, защото е избягала – тя бе Григорова и трябваше да напише, че преводач е Грегоар.

- Какво си спомняте от окупацията?

- Тук имаше окупация от англичани, американци и опозицията мислеше, че САЩ няма да позволят на руснаците, но моят баща на един прием се видя с английски дипломат, който след това стана министър на външните работи. Той му каза: "Ние тук сме нищо! България е руска зона и никога с нищо няма да ви помогнем, защото ни е забранено". За Гърция е имало спор.

Най-лош за нас е Рузвелт, защото е смятал, че Сталин е добър човек и ни оставя в неговата сфера, а Чърчил си пази Гърция.

Когато вече бяхме във Франция, на баща ми му изпращаха студенти бежанци - изгонили ги от университета, защото бащите им имали ниви, коли. Те бягаха, но най-тежко бе бягството през Гърция - там стояха по 1 - 2 години, докато организациите на българите ги изтеглят. В Париж татко ги питаше какво искат да правят, какво искат да учат и им намираше стипендии. Част от тези младежи американците ги привличаха

за диверсанти,

даваха им високи заплати, тренираха ги в Сицилия и ги изпращаха като парашутисти, а онези ги чакат, хващат и ги убиват. Моя баща ги убеждаваше да не слушат американците.

- Тоест сериозен заговор на Запада не е имало?

- Не, руснаците имаха атомни бомби. Западните дипломати не са помагали в България на опозицията – те не можеха да направят нищо, имаше навсякъде полиция, ако идеш в някое посолство, вече си шпионин.

Ние заминахме за Франция, а тук масово изселваха хора. Идват и ви казват: "Имате

24 часа да си съберете багажа,

да напуснете апартамента и да идете в еди-кое си село". В този апартамент са живели три семейства, имало е жилищна криза. Въвеждат руската система – търсиш квартира в бюрото и ти казват: в този апартамент има само 2 семейства, там може да се настани още едно.

- Как й се стори България на съпругата ви след промените?

- Хареса й още през 1971 г. Българите са гостоприемни, навсякъде имахме приятели, водихме я на концерт, на опера. Имахме контакт с Желю Желев, с Иван Костов, но никога не сме се месили в политиката.

Спомням си, че след 10 ноември, 1990 - 1991 г., в България имаше невероятен дефицит на всичко - организирахме едно дружество да пращаме помощи и от индустрията бяха много мили.

Пращахме

камиони

с мляко на прах, лекарства в продължение на 2 - 3 години, след това ситуацията се оправи.

Организирахме с частни средства момичета ромчета след гимназията да учат за медицински сестри – около 200 момичета, за всяко се плащаха около 1600 евро. Имаше фондове, имаше средства, но тук всички министри, вицепрезидент казаха, че ако подпишат нещо, за да продължи програмата, ще бъде ужас и върнахме средствата. Но тези момичета вече бяха облечени нормално, бяха доволни, че

като се качат

на такси, шофьорът

не ги гони

Направихме клиника за детска психиатрия, през 1995 г. ходихме в Княжево и видяхме деца, които бяха вързани. Осигурихме средства от Малтийския орден. Стигнахме чак до Желю Желев, бяхме се сприятелили, за да намерим една изоставена сграда в Александровска. Малтийският орден са много ефективни, ако решат да помагат, наистина помагат. Снабдихме клиниката с всичко и я оставихме на университета.

- В Париж как живеете, когато децата и внуците не са с вас?

- Имаме голям апартамент и като си отидоха децата, се чудехме какво да правим. Решихме да вземаме студенти – обикновено българи.

Живеят при

нас безплатно,

храним ги, но условието е, че трябва да се трудят. И така за тези 20 години при нас са били 83 студенти, от които две трети са българи. От тях само двама се върнаха в България, което е трагедия. Чувстваме се добре, като живеем с млади хора.

- България как ви се струва?

- Страната забогатява, но впечатлението е, че всичко става много бавно – вижда се, че има корупция, че пенсионерите умират от глад, но е по-чисто, няма жигули, морето е в бетон, но в Копривщица, Търново, Банско е хубаво, вътрешната България е по-интересна.