Мама и татко бяха против, но аз устоях

Участвахме в освобождаването на политзатворниците

Моя позната партизанка се спаси от Аушвиц, защото майка й лъже, че е по-голяма, децата са ги избивали

В предишния брой публикувахме статия как 9 септември 1944 г. разделя нацията повече от 76 години. За някои това е преломна точка, когато България скъсва с фашизма и започва на чисто. За други – национална катастрофа, съизмерима с най-големите трагедии в историята.

Този път предлагаме на читателите две огледални истории, две гледни точки към едни и същи събития. За Софи Пинкас 9 септември е най-големият празник, който тя продължава да празнува. За българския професор в Париж Боян Христофоров тази дата е сред най-мрачните в новата ни история, която принуждава семейството му да избяга и да бъде единственият в училището си в Париж, който е осъден на смърт.

Тези разкази още веднъж потвърждават, че никой няма право да съди другия, защото дори да иска, не може да се постави на мястото му - историята винаги се пречупва през личното.

Доц. д-р Софи Пинкас е ветеран от Втората световна война, пряк участник в съпротивителното движение и зам.-председател на Съюза на ветераните. Въпреки че е на 97 години, продължава активно да участва в Международното движение на ветераните.

Законът за защита на нацията и Законът за защита на държавата, които обричат еврейската общност у нас на смърт, преобръщат живота й.

Въпреки страха на родителите си, Софи се записва доброволка и отива на фронта едва навършила 18 години.

След войната тя се отдава на педиатрията, на съпруга си, на децата, на внуците, на популяризирането на антифашистката дейност и на изграждането на един по-мирен свят.

С гордост казва, че въпреки всички грешки, проблеми, войни, тя вече 80 години участва в антифашисткия период на България.

- Д-р Пинкас, как се включихте във войната?

- Германците навлязоха в град Кула, най-северозападния град на България. Там започват арести, ограбване на складове. Във Видин съобщиха, че Кула е превзета и че ще се събират доброволци, които да отидат да спасяват града и да изгонят германците.

Тогава аз и моята приятелка казахме, че искаме да участваме в доброволческия отряд. Някои от нашите другари от Видин опонираха, че

това не е

работа за жени,

още по-малко за момичета. Въпреки това ние се включихме в отряда от село Арчар, Видинско.

Заедно с тях се качихме в камион с Трети бдински полк и с партизаните на нашия отряд следобед отпътувахме по шосето от Видин за Кулата. Трябваше да организираме съпротивата срещу германците. През нощта чухме, че ни спират на шосето преди Кула. Искаха да изчакаме до сутринта и ни разпръснаха. Чухме стрелби. Сутринта първата битка бе започнала, едно от момчетата, наскоро излязло от затвора, бе ранено в главата – то почина след първото сражение с германците. Успяхме да ги изгоним до Връшка чука до границата със Сърбия след 4 дни. Там започнахме да се окопаваме.

- Вие с какво оръжие бяхте?

- Аз и приятелката ми имахме по едно пистолетче, учехме се как да стреляме. Голям ентусиазъм! Прочистихме гората през цялата граница, там бяха навлезли и сръбски части в наша територия. Застанахме на границата и там дочакахме военните от Трети украински фронт

на Толбухин. С такава радост ги посрещнахме. С тях прочистихме цялата граница и участвахме в освобождаването на Зайчар и Негодин. В това време Първа българска армия се готвеше за участие в Македония – в края на септември тя участва в боевете за освобождаването на Македония, Сърбия, Унгария, стигнахме до Австрия. 9 май бе връхната точка на нашата борба - краят на Втората световна война. Фашистка Германия загуби. За нас 9 май е най-големият празник, краят на тази най-тежка, най-страшна и коварна война, която някога е изживявало човечеството.

Този 9 май трябва да се познава, всички да знаят кой ни е спасил, защото тази война отне към 20 млн. човешки живота само от съветска страна.Хиляди американци и англичани, французи, белгийци.

60 млн. души

загуби светът

Ние бяхме окупирани, не участвахме активно и управляващите правеха това, което ни нареждаха.

България загуби към 50 хил. души, не само във войната, но като партизани, ятаци, изгорени хора, изгорени къщи, инвалидизирани хора, но най-много загуби Съветският съюз. Те се пожертваха. Благодарение на тяхното участие и отношението им към България един куршум не е изстрелян към българин. Благодарение на тях ние скъсахме отношенията с Германия, обявихме й война и участвахме в антифашисткия блок, с който помогнахме за спасението на Македония и на Сърбия.

- Вие лично стреляхте ли?

- Знаех да стрелям, научих се, но не съм.

- Какво точно правехте?

- Участвахме в прочистването на гората,

помагахме

на ранените,

имаше доста работа, във видинската гимназия организирахме болница за ранени, там давахме дежурства, помагахме на хора, които имаха нужда, участвахме във военните действия.

Бяхме 40 хиляди участници във войната, сега сме над 90-годишни, болшинството са хронично болни, инвалиди, самотни - трудно живеещи хора. Сега се мъчим да организираме хоспис за ветераните, които са в такова състояние.

- Как реагираха родителите ви, когато вие – почти дете, им казахте, че се включвате в съпротивата срещу германците?

- Майка и татко бяха много тревожни. Когато реших да тръгна с партизаните, те ме молеха да не тръгвам, да се връщам, но аз устоях. Върнах се, след като свърши войната. Участвах в установяването на Отечественофронтовската власт. По-късно ни дадоха привилегията да запишем университет и

аз си избрах медицина

Голяма радост беше. Брат ми е по-малък от мен, той също завърши медицина – бе полковник хирург проф. Пинкас, работеше във ВМА, беше шеф на клиниката по спешна хирургия. Синът ми не пожела да учи медицина - той е инженер.

- Ходихте ли до концлагера в Треблинка?

- Не, не отидох. Една наша партизанка е била в Аушвиц, който вече е музей, и ми разказа, че е видяла бараката, в която е била с майка си. Тя остава жива, защото майка й излъгва германците, че е по-голяма, а тя е била на 14 години. Благодарение на лъжата майка й я спасява и тя остава при жените.

- Майка й лъже, че е по-голяма?

- Да, защото децата ги избиват. През 1945 г.

идва съветската армия

и ги освобождават. Затова тези, които сме още живи от моето поколение, пледираме против войната, против тероризма, против ксенофобията, за да може хората да живеят в мир - това е най-важната кауза - да запазим мира! Защото без мир няма да има живот. Но освен това трябва да запазим и историческата памет, да не се изкривява с разни теории, идеи, да няма настройване.

Всички трябва да се борим за мира, да градим мостове, те ще ни спасят, а не разделянето - хората да се обичат, да си помагат. Наблюдава се голяма разлика между бедни и много бедни, между тях и богатите и страшно богатите.

Това не

е човешко!

Светът трябва да е в мир, да има демокрация, спокойствие и грижи за хората, за здравето, за образованието, за мира, това е основна задача! Аз докато мога, ще работя за това. Младите трябва да знаят истината, аз колкото мога, ще продължавам.

- Кой е най-яркият ви спомен от участието ви във войната?

- Моето участие в освобождаването на политзатворниците от Плевенския затвор - малко хора знаят затова. През 1944 г., когато съветската армия наближаваше, управляващите разрешиха на евреите да пътуват и с моя приятелка си уредихме среща с представители на партизанския отряд в Плевенско.

Искахме да станем партизанки. Тогава правителството, макар и фашистко, даде амнистия, че се освобождаваме от Закона за защита на нацията (забраняващ на евреите да излизат, освен в часовете между 10 и 12 ч. сутринта – бел. ред.). Бяхме в Плевен за

връзка с

партизаните

и на 7 септември 1944 г. казаха, че ще освобождават от Плевенския затвор. Тогава по-прогресивната част на Плевен тръгна натам, затворът бе извън града. Пред него се събрахме голяма група хора, които искахме да освободят политзатворниците. Много от тях бяха със смъртна присъда, но отвътре никого не пускаха.

Вратите бяха затворени, не ни пускаха и нас. Пристига конна полиция и ни помоли да напуснем, но ние отказахме, те си отидоха. Тогава няколко мъже взеха една релса и започнаха да чукат, разбиха вратата, затворниците вече чакаха и излязоха, беше такава радост, не се познавахме с никого, но се радвахме.

Беше петък, 7 септември 1944 г. Няма да го забравя! Тръгнахме към Плевен, кой облечен, кой по налъми, кой по гащета, но от града се задава войскова част с насочено оръжие към нас. От двете страни на шосето имаше лозя, хората се пръснаха в лозовите масиви, никой не остана на шосето. Една майка, облечена в черно,

не успяла да

се скрие,

прегърнала сина си, върнаха я в затвора. Чак на сутринта казаха, че хората от затвора могат да се явят да си вземат дрехите, документите и са освободени. Така плевенските политзатворници първи в България бяха освободени на 7 септември. Всяка година Съюзът на ветераните правим поход по пътя на Първа българска армия, имаме много паметници в Македония, Унгария на загинали наши момчета и ги посещаваме, полагаме венци и цветя заедно с другарите от Македония и Сърбия. Сега на 25 и 26 юни бяхме в Дойран, където бяха тежки събития, там губим много хора. Президентът ни покани на 9 май в Гербовата зала, където ни удостои с почетен знак и ни благодари за участието.