Пътувам в тролея, качва се контрола и под носа ми за секунди назрява скандал.
Елегантна възрастна дама няма билет. Научава обаче, че е възможно да плати с дебитната си карта на устройството до вратата.
Нова услуга, малко коварна, ако питате мен.
Вади с неохота към сто картоподобни неща от портмонето си. Сред тях има банкови пластики, но също така на Била, на някаква оптика, визитки разни, лична карта, хвърчащи бележки.
Каквото се сетите.
Преглежда ги всичките едно по едно.
Усещаш, как изплуват спомени.
Пътуването се осмисля.
Страхотен пърформанс с цел да се отчая контрольорката.
Но тя е търпелива. Неочаквано търпелива.
По едно време, сред голямо тюхкане, дамата с картите си изпуска спирката и вече моралното превъзходство е на нейна страна.
Идва ред да цака.
Плащането спира да е тема, сега въпросът е как ще се върне на предишния си маршрут.
Увеличава децибелите, показва кривиците на системата, оплаква съдбата си и слиза с гръм и трясък. През прозореца виждам, как още сортира инвентара си, докато става все по-малка.
Контрольорката остава. Мълчи.
Еди случаен пътник я заговаря съчувствено.
Какви хора има, вика.
Да, отвръща тя, всякакви. И добри, и лоши.
Обаче аз, добавя, ги обичам всичките.
Поразен съм дълбоко от тоя мироглед! Шапка Ви свалям, госпожо! Жалко, че не узнах служебния Ви номер, за да Ви похваля и по-фициално.
Понякога всичко, от което имаш нужда, е да знаеш, че овластеният да те контролира все пак те обича такъв, какъвто си.
Много по-лесно се пътува гратис така.