Най-голямото проклятие - “Да ти умрат връзките!”

Никога не съм имал намерение да си строя вила, но така се наложи. Изселиха селото ни заради строителството на язовир "Жребчево" и родителите ми дойдоха да живеят при мене. Аз съм учител, съпругата ми е лекар. Родиха ни се две деца – момче и момиче. Апартаментът стана твърде тесен.

Отчуждиха наследствена къща на съпругата ми в центъра на Казанлък. Зарадвахме се, че ще придобием още един апартамент и ще се разширим, пък и ще осигурим жилища за двете си деца. Уж всичко беше наред. При отчуждаването и оценката ни бяха записали, че ще получим апартамент.

След като блокът беше готов, отиваме като другите да изберем апартамент. Няма ни – изхвърлили ни и

зачеркнали от списъците

На семейство се полагало да притежава само един апартамент. Това, че имаме две деца, че родителите ни живеят при нас, не важи, няма никакво значение. Виждах как други придобиха апартаменти даже за неродените си внуци, но за нас не може. Може би защото баща ми беше свещеник. Може би и защото бях завел дело срещу общината за един гараж и го спечелих.

Бях впрегнал всичките си физически и духовни сили в работата с учениците. Така и щях да си остана пълен наивник, ако не бях се захванал с вилата. Няма да се впускам в подробности още от самото начало по какъв начин купих мястото в с. Голямо Дряново, което беше определено за вилна зона на Казанлък, оформянето на документите и т.н.

Щом започнах да подготвям основите,

сблъсках се с редица неприятности. Разбрах как стават работите с осигуряване на багер за изкопаване на избата и осигуряване на самосвал за извозване на пръстта.

Без връзки не става. Намерих ги

Платих си в ДАП-а, уговорихме деня. Багеристът и шофьорът пожелаха това да стане в почивния им ден – неделя. После разбрах защо. Това е претекстът да излязат от ДАП-а. Освен моята изба те се договорили да изкопаят на още двама-трима избите. Те си вземат парите.

Най-напред трябваше да осигуря материалите. Няма да описвам как се снабдявах с всичко. Ще се спра само на няколко момента. Платих в касата за един самосвал варов разтвор заедно с превоза. Отивам до бетоновия център, където подготвят разтворите. Нито един шофьор не се съгласява да откара разтвора. На третия ден се приближава до мен едно турче, бивш мой ученик. "Аз ще ви закарам разтвора!"

Пътуваме и разговаряме. "Никога няма да казвате, че сте платили в центъра! Казвате: "Плащам на ръка". След това давате бележката. Като сте с документ, ще ви вземат 10 - 12 лв. Ако сте без бележка, 15 или 20 лв."

Та с тая бележка прекарах всичките си материали и не срещнах никаква трудност при намиране на шофьор. Магическата дума: "На ръка!" действаше безотказно.

Всички материали бяха кът, но имаше начини да се снабдиш, и то все по втория начин. Понякога и късметът проработваше. Това, че имах завършили вече ученици навсякъде, много ми помагаше.

Не беше лесно да се набави цимент, количка, гвоздеи, но

си струва да научите как се снабдих с дървен материал

Отивам в "Наркооп". Началник - родител на бивш мой ученик. "Имаме – казва – по наряд 180 кубика. Дал съм бележки за пет-шестстотин. Взели са 8-10. Давам ти бележка за 5 кубика греди и за 5 - дъски. Давам ти и камион да ги превозиш.

Ако вземеш материал, превозът е безплатен. Ако не можеш да вземеш, плащаш курса." Трябва да взема гредите и дъските от "БУК" Гурково. Там работят хора и са

началници преди всичко от моето родно село,

Паничерево и др. Пристигам. Опашка голяма. Нареждам се.

По едно време чувам: "Няма само бивши учители. Другарю Стойков, дайте си бележката!". На гишето някой си от Чирпанско обяснявал, че идва за материал на бивш партизанин, голям човек. Дадох бележката. Взе да ми обяснява какво да правя, къде да отида, а после стана и каза: "Я тръгвайте с меня, че ще има да ви въртят". Като вървим, заявявам му: "Аз на теб не съм ти бил учител!".

Отвръща: "Аз бях ученик във Втора. Бях навъртял шест патета (двойки). Баща ми на кого да се оплаче? На дядо поп. С него дойдохме у вас. Те приказват, вий мълчите. Като излязоха баща ми и дядо поп, вий ми завъртяхте два шамара:

“Муле с муле, на баща ти ръцете са попукани от работа,

на теб мозъкът ти трябва да пращи. Ако не оправиш двойките, ще те спукам от бой!" Понапънах се, оправих двойките, завърших. Така че вий сте ми нещо повече от учител."

Къде ходи да презаверява – не знам. Бързо се върна. "Отиваш при домакина. Ето го там." Домакинът бате Денчо от нашето село. Щом ме видя, разпери ръце да ме прегърне: "О-о-о Тоте, кво те води насам?".

Заразпитва ме за домашните, за други запалци. "Отиваш ей там на оная лента. Всички греди, дето ги събарят от нея, са твои." Лентата пренася греди за износ. Които не стават, ги събарят от лентата и ги белязват с бои. Те остават за нас.

Няколко цигани от Паничерево вършат тая работа. Там бе и баба Дуда. Тя ни бе постоянна гостенка в Запалня. На Игнажден ни бе първата полезница. Събираше съчки, трески, сядаше върху тях, почваше да кудкудяка и да нарежда благословии. Сега се провикна:

“Ейгу на баба попадика и на

дядото попа Тотито

Кво прай баба попадика, как е дядото попа?". Като разбра за какво съм дошъл, каза: "Ти въри са поразтъпчи, аз ша оправям работата". Не бях минал и стотина крачки, като чувам вика на баба Дуда: "Какойто туй чюрюк чам. Сал чюрюк!". Събаря от лентата на едно място гредите за износ. Както си вървя, чувам един глас отгоре.

На крана мой съученик от прогимназията в Паничерево. Товарел материал на военни камиони. Остави за малко товаренето на военните камиони и натовари моите греди. Оставаше още малко да натоваря всичките греди, когато дойде бате Денчо: "Другите греди ще ги натовариш ей от оня куп". Като стигнахме до купа, шофьорът ме пита: "Знайш ли що те праща тук?". Вдигам рамене. "Да товариш, колкото си искаш! На мен ми трябват две греди и аз ще си натоваря."

Натоварих повече 5 греди, две талпи и половин кубик дъски. В 10,30 бяхме разтоварили в Казанлък. Шофьорът ме попита свободен ли е. Бил на мое разположение до 5 часа. И той строял нещо и щял да си докара един камион баластра и един камион пясък.

Освободих го. Помоли ме още, когато отивам за други материали, него да вземам за превоз, защото досега

такова чудо не му

се било случвало

– за толкоз кратко време да се свърши работата. След време гостувам в Николаево. Там са се преселили две мои лели, първи братовчеди. Седнали сме един до друг с бате Денчо.

Пита ме: "Тоте, колко натовари?". Обяснявам му. Укорява ме: "Аз съм пред пенсия. Имам 1000 кубика в повече материал. Раздавам на познати и непознати, пък ти!". "Камионът не може повече да носи."

За покрива ми трябват летви и челни дъски. Челните дъски са по-широки и по-дебели. Специална изработка. След десетина дни щели да имат. Само че за няколко дъски не си струва да се наема цял камион. По-добре е да взема и изрезки.

Половин ден ги отделях, хубави изрезки.

Натоварих цял камион

и даже останаха почти толкова. Изрезките се плащаха на тон. На кантара. Мъж от Козарево. Щом ме видя, разпери ръце да ме прегръща. След смъртта на баба ми дядо се ожени за козаревчанка.

Те като деца идваха на село, ние ходехме до Козарево. Не сме се виждали от детските години. Разговорихме се за това, онова. "Няма да ги тегля. Тон. Отивай да ги плащаш!" Така изрезките ми излязоха по-евтини от превоза, а от тях направих много неща.

Вилата ме върна към селския живот. Още щом стъпих в мястото, съседите дойдоха да се запознаем. Седнахме, почерпихме се и оттогава имам ли нужда от нещо - при тях. Имат ли нужда и те от нещо, аз съм на помощ. Споделяме кой какво откъде и как се е снабдил. Даже за паркета четвърто качество от Бургас знаехме, че по-леко ще се снабдим с него, ако носим поне едно шише мастика за домакинката.

Няма да описвам как след това се снабдих с мрамор за мозайките, австрийски бои за фугите, стоманени гвоздеи, но не мога да не отбележа, че тогава разбрах напълно смисъла на добилата известност клетва: "Да ти умрат връзките!".