• Разстреляйте ме заедно с него, искам да го последвам и в смъртта му, плаче тя, когато научава за екзекуцията
• Евдокия е близка приятелка на царицата и често споделя колко се притеснява за мъжа си
• Тя е първият изследовател на българската шевица

Непозната, тайнствена, подценявана от историята и времето. Това са само част от определенията на историците за "най-интелигентната ни първа дама" Евдокия Петева-Филова.

Личността й е в сянката на нейния съпруг Богдан Филов, с когото е до последния му час. Но следите, които остават след нея, далеч не са свързани само с ролята й на премиерска половинка.

Тя е сред основателите и най-изтъкнатите учени на Народния етнографски музей в България от неговото създаване през 1892 г. Огромна част от днешните етнографски изследвания се базират на нейната работа от началото на миналия век. Тя първа изучава в детайли българските народни шевици, организира изложби с традиционни наши бродерии в Западна Европа.

Тежката й съдба да бъде съпруга на премиера Филов в един мрачен период за българската история я лишава от всякаква възможност да се похвали с постиженията и приносите си. Съпругът й, макар и изявен учен, си остава един от най-спорните български политици, обвиняван за включването на България във Втората световна война на страната на Тристранния пакт.

Истинските трудности за Филова обаче започват след неговата смърт. В нощта, в която Филов и още 66 регенти, премиери, министри и съветници са екзекутирани, цялото имущество на семействата им е конфискувано.

Евдокия е изпратена в Дулово. Там живее в колиба без ток и без течаща вода. Никой не смее дори да говори с нея. Единствено няколко много бедни жени й носят картофи, с които тя да може да оцелее.

След това е пратена да живее в Самоков. Издържа се, преподавайки уроци по френски и немски език. Междувременно издирва оригинални документи за възрожденския художник и иконописец Никола Образописов, останал в сянката на Захари Зограф, и ги събира в книга. Черпи сведения най-вече от внучката му Александра Образописова. Този ценен труд е публикуван след смъртта й едва през 1994 г. от БАН.

Нейната племенница Светла Хинтова е сред малцината, които имат по-детайлни спомени за нея. Самата тя пази много предмети, включително и такива, които дарява на музея в Самоков. Именно там ще бъде организирана изложба за приноса на Филова в родната история и култура.

"Леля ми държеше под наем стая в една стара къща, която плачеше за ремонт, с външна тоалетна - разказва Светла Хинтова. - През 60-те години често й ходехме на гости в Самоков. Спомням си, че в средата на стаята, в която живееше, имаше дървен капак. Тя го отваряше всеки ден и слизаше по една стръмна дървена стълбичка към зимника, където държеше хранителните си продукти."

Това са само малка част от трудностите, с които се сблъсква изтъкнатият за времето си учен Филова.

Много преди това Кити, както я наричат близките й, сама избира да изостави кариерата си на етнограф, за да е неотлъчно до мъжа си по време на управлението му в периода на Втората световна война.

В издадения преди години неин дневник тя споделя многократно мнението си, че Филов е хладнокръвен, изкусен учен и политик.

Неговото приобщаване към политическия елит не е изненада за нея. Никой друг обаче не очаква подобна развръзка. Той е поканен за министър на културата в правителството на Георги Кьосеиванов, когато вече има сериозна научна кариера зад гърба си.

В началото на 40-те години цар Борис Трети изненадва всички, избирайки именно Филов за премиер, тъй като дотогава той е познат предимно с успехите си в академичните среди.

Според историци именно амбицията на съпругата му е в основата на новото му поприще.

"Тя беше тиха, но много умна жена - пише в една от биографиите на Филов. - Само с няколко думи подсказва на Филов най-важното от всичките му срещи за деня. С голям финес успяваше да го успокои, когато е ядосан, или да му даде важна информация, която той е пропуснал."

По онова време Евдокия е близка приятелка с царица Йоанна. Двете се срещат често, споделят лични тайни, говорят си и за мъжете си. От дневника на Филова става ясно за нейните страхове, свързани със съпруга й.

"Дано всичко е наред", казва често тя пред своята приятелка царица Йоанна, но сама не вярва в изреченото, усещайки, че страната мълниеносно потъва в криза.

Когато Филов става министър, Евдокия се посвещава предимно на благотворителност. В архивите са съхранени много благодарствени писма, адресирани до нея – за осигурени топли обеди и работни места. В едно от тях от 1941 г. читалището в Самоков благодари и за изпратените 100 000 лв. за устройване на музея.

Изисканото семейство проявява жив интерес и към изкуството. В бележника си професорът е отбелязал, че за няколкомесечен престой в чужбина е посетил 32 оперни представления и още толкова концерти. Евдокия го придружава във всичките му дипломатически мисии по време на войната. Тя присъства и на тайните срещи с Хитлер в Германия, Италия и Унгария.

Когато през лятото на 1943 година войната навлиза в нова фаза и нацистите започват да отстъпват, семейството осъзнава, че все повече хората странят от тях. Ето какво пише тя за бомбардировките над България на 10 януари 1944 г.: "... в стаята се втурна слугинята и каза, че има въздушна тревога. Не усетих как хукнах по стълбите. Добре че бях с кола.

Хората тичаха обезумели по улиците. Стигнах у дома. Едва слязохме всички в скривалището на кооперацията, когато започнаха страшни гърмежи. Богдан е в регентството, а там няма скривалище. Мисля го. Имам надеждата, че е отишъл във Военното министерство.

Адът продължава цял час, а отбой се даде едва в 2 часа. Към един часа, когато отдавна всичко беше утихнало, ние заедно с германките Maden и семейството на румънския аташе Плешоану влязохме в апартамента на мама - партера, за да се постоплим. Дойдоха хора отвън и казаха, че кварталите около Зоологическата градина и германската легация са съсипани. Три бомби са паднали върху германската легация на "Патриарх Евтимий", там има убити и ранени. По бул. "Фердинанд" от ляво и дясно кооперациите са полуразрушени. Улица "Венелин" е цялата затрупана - убити, ранени и затрупани са голям брой хора. Обаждам се на Богдан в регентството. Той бил жив и здрав, но и там имало бомби пред самата врата и много бомби около "Св. София" и "Ал. Невски". ... Към 4 часа Богдан дойде - ужасен и изморен. Бил навсякъде. По "Славянска" и "Цар Шишман" бомба до бомба. Убити са г-жа Войникова, Маджарова, внукът й Петко, жена му и още 4-ма души в тяхното мазе. Старият Маджаров, тежко ранен, е отнесен в болницата. Стайнови са останали по чудо живи. Аз съм съвсем разстроена. Телефонът звъни непрекъснато. Градът замръква под този ужас, под стона и отчаяните викове на стотици невинни хора...".

След войната премиерът не напуска България, за да спаси живота си. Арестуван е в Чамкория и се прибира под конвой в София. На 21 септември е изпратен в СССР, където престоява почти три месеца.

Именно там той иска руснаците да го съдят и да изтърпи наказанието си в Съветския съюз, вероятно страхувайки се от новите управници на България. Но го връщат в София, разпитват го по ускорената процедура и е осъден на смърт от Народния съд.

В историята вероятно завинаги ще останат думите на разстроената му съпруга, когато научава, че ще бъде убит. Тя плаче и се моли: “Разстреляйте ме заедно с него, искам да го последвам и в смъртта му".

Съдбата й обаче е още по-жестока. Остава без съпруг, без дом и без възможност да работи. След престоя в Дулово и Самоков, когато вече е възрастна и болна, известни художници и скулптори пишат до Софийския градски съд с молба да бъде върната в София. Сред тях е и проф. Дечко Узунов, който е работил с Петева като художник в Етнографския музей. Рисувал е и неин портрет. В края на дните си Евдокия се завръща в столицата. Приютява се при роднини, където умира болна и самотна на 72-годишна възраст на 5 март 1973 г.