"Докато не се изчистят предателите, ще има убийства", гордо и невъзмутимо заявява подсъдимият.

Присъстващите в съдебната зала никак не са смаяни от тази декларация. Доказаният убиец, вместо да търси смекчаващи вината обстоятелства, не крие гордостта си от гнусното престъпление, което е извършил.

Действието се развива в началото на 30-те години на миналия век, когато София заприличва на Чикаго от 20-те. Ежедневните македонски убийства и безсилието на властта да ги спре поставят под съмнение демократичните ценности. Цинизмът на екзекуторите стига дотам, че всяка жестокост се оправдава с патриотизъм.

Какво по-голямо падение от това?

На 12 януари 1932 г. в столицата е извършено поредното убийство. Към 9,00 часа сутринта на пресечката на улиците "Витоша" и "Доспат" е застрелян Борис Поцков, 32-годишен, от Струмица, бивш македонски революционер, привърженик на убития през 1928 г. генерал Протогеров.

Сутринта Поцков излиза от квартирата си в квартал "Стрелбище" и тръгва пеш към центъра. Целта на неговото излизане е да подаде молба за постъпване на работа в Министерството на финансите. Както всеки активист на ВМРО, Поцков е въоръжен с пистолет "Щаер". В сакото си носи и ръчна бомба-одринка.

Движи се по "Витошка" покрай трамвайната линия. Когато стига до пресечката с "Доспат", близо до гарнизонната фурна, го настигат две лица, едното от които очевидно го познава. Другото лице размахва в ръцете си револвер. Поцков веднага надушва нещо нередно в ситуацията и се обръща към познатия с думите: "Георги, какво правиш!" Не дочаква отговор, а моментално побягва.

Непознатият спътник на въпросния Георги го подгонва и изстрелва четири куршума от движение, единият от които попада в гърба на Поцков. Той пада на тротоара. Непознатият се приближава на няколко крачки от него и дава още един изстрел в главата на безпомощната жертва. Според някои свидетелски показания злодеят хванал Поцков, преди да падне,

опрял пистолета в главата му

и невъзмутимо натиснал спусъка.

Хладнокръвната жестокост се разиграва пред очите на няколко ранобудни софиянци, излезли по улиците в неделното утро. Докато убиецът ликвидира жертвата, мистериозният мъж, именуем Георги, се изпарява като дим от местопрестъплението. Очевидно неговата функция е била да посочи на убиеца набелязания за разстрел обект. Вперили поглед в наглия престъпник, минувачите не обръщат никакво внимание на неговия партньор.

Веднага след убийството извършителят побягва по улица "Доростол". Неколцина смели минувачи хукват след него, крещейки: "Убиец! Дръжте го!"

След като злодеят заплашително насочва към тях револвер, ентусиазмът им се изпарява и те решават да не се правят на мъже. Един ученик от близката втора мъжка гимназия обаче не се уплашва и продължава да крещи неистово след убиеца.

Виковете му дават резултат, още повече че

бандитът завива

по улица "Цар Асен" и най-неочаквано се отзовава на плаца пред трети полицейски участък, където ченгетата провеждали строева подготовка. Всички, намиращи се там, полицаи вкупом се втурват след съмнителното лице, което, макар и с изплезен език, продължава да бяга.

В този критичен момент откъм улица "Тунджа" изневиделица пред бягащия убиец се изправя внушителната фигура на агент от Дирекцията на полицията. С насочен револвер и смразяващо заплашителен тон последният принуждава беглеца да хвърли оръжието и да се опре на близката стена с вдигнати ръце.

На заловения са надянати белезници. Откарват го в трети участък и го подлагат на разпит. Без никакви увъртания арестантът разкрива своята самоличност: Константин Тодоров Златанов, 24-годишен от Пещера, понастоящем жител на столицата. По професия е войник-доброволец в първа инженерна дружина. Първоначално отрича да е извършил убийството.

Само след няколко минути в участъка пристигат очевидци на случилото се. При проведените очни ставки със заловения всички са категорични, че той е убиецът. Златанов е принуден да признае тежкия си грях. На ченгетата обяснява, че е убил Поцков по заповед на ВМРО, която му била донесена миналата вечер от непознат куриер. Заповедта за убийството била написана на ръка. Друго непознато лице му посочило

"осъдения на смърт"

При друг разпит тази версия претърпява сериозна трансформация. Златанов твърди, че Поцков го заплашвал с убийство, поради което по време на "случайната" им среща на 12 януари решил да нанесе изпреварващ удар. По-нататък убиецът съвсем се оплита в лъжи, като казва, че заповедта от ВМРО била напечатана на пишеща машина. Тези все по-противоречащи си откровения в съдебната зала се израждат в пълен цирк.

Делото срещу Златанов се гледа на 23 юли същата година от състав на Софийския окръжен съд. Публичният процес се превръща в политагитационна сбирка на ВМРО. Обвиняемият признава, че е извършил убийството не просто без срам, а с твърдото убеждение, че е изпълнил дълга си. Още през 1926 г., когато е само на 18 години, постъпва доброволно в македонската организация.

По-нататък съдията пита: "Познаваше ли Поцков?" "Да - отговаря Златанов, противно на предварителните си показания, - познавам всички протогеровисти. Те са 25-30 души, но не всички ще бъдат избити

а само предателите."

На подобни нагли изказвания обществото е свикнало и това едва ли утежнява сериозно положението на обвиняемия. Прокурорът Сребро Петков е категоричен: убийството е

предумишлено и е извършено с

особена жестокост

за което виновникът трябва да получи най-тежкото наказание.

На друго мнение е защитникът Чернооков. Първоначално той твърди, че всеки, който е роден в Македония, е принуждаван да влезе във ВМРО, поради което трябва да се приложи член 46 от Наказателния закон, третиращ убийство, извършено при крайна нужда. Адвокатът забравя, че клиентът му е от Пещера, която не е в Македония, и е влязъл в организацията съвсем доброволно.

След като прокурорът му напомня тези факти, Чернооков сменя тактиката:

"Казват, че Златанов влязъл доброволно във ВМРО - пледира адвокатът. - Да, наистина! Но в кой учебник децата не се учат да жертват живота си за българския народ! Та тогава по логиката на господин прокурора трябва да разбием паметника на Цар Освободител, който доброволно проля кръвта на хиляди руси за свободата на братята българи."

Естествено, и този

шедьовър на юридическата мисъл

не помага на подсъдимия. Той е признат за виновен в предумишлено убийство и осъден на доживотен затвор и лишаване от граждански и политически права завинаги.

Описаният сюжет показва как някои елементарни националистически внушения в учебниците се превръщат в криминогенен фактор и предизвикват сериозни психически увреждания. Тези внушения обаче не могат да оправдаят отнемането на човешки живот. Те остават да тежат на съвестта на кабинетните плъхове, които са ги писали.