В почивката на пленума Тодор Живков обядва злоядо и мълчаливо, 

изпива си хапчето и ляга да подремне около час

"Oще веднъж отзад” на драматурга Майкъл Фрейн е смятана за най-добра английска комедия на 80-те години. Тя разказва какво се случва зад кулисите по време на едно театрално представление.

Вече 29 години медиите описват какво става на пленума на 10 ноември 1989 г. в залата на резиденция “Бояна”: как другарят Тодор Живков беше “изпратен на заслужен отдих”, а той гледаше от мястото си с невярващ поглед, че неговите най-лични кадри нагло и безмилостно му издърпват килимчето на властта.

В този текст искам да ви разкажа какво става зад кулисите на пленума. Кой как действа “в тила” на голямото представление и кой как си тръгва след неговия край.

Едно е сигурно: никой от главните и второстепенните

актьори на спектакъла

“Да свалим Тодор Живков”

не знае какво ще става оттук нататък в партията и в държавата.

Началникът на УБО (Управление “Безопасност и охрана”) знае какво се е случило на заседанието на Политбюро на 9 ноември и какво е неговото решение за бъдещето на Живков.

И както обикновено отива в кабинета си рано сутринта. Привиква началника на “Лична охрана” Атанас Вълев и му заповядва да подготви втори екип с основна и оперативна кола. Екипът трябва да бъде в “Бояна” не по-късно от 12 часа.

След това звъни на началника на Правителствената болница проф. Младен Григоров и му нарежда двамата с личния лекар на Първия - проф. Герасимов, да вземат допълнителни мерки за неговото здравно обслужване. Не обяснява защо.

Малко преди да тръгне от управлението към “Бояна” му се обажда медицинската сестра Ани Младенова, която в последните години се грижи за Тодор Живков. С тревожен клас тя му казва: “Другарю генерал, другарят Живков сутринта събра момчетата на кафе и каза, че си е подал оставката!”. “Ани, след като е решил другарят Живков, ние какво можем да направим?”, отговаря с въпрос генералът.

В резиденция “Бояна” Милушев посреща Живков пред вратата на входа, който има пряка връзка с кабинета му. На генерала му прави впечатление, че лицето му изглежда уморено, но той се държи спокойно. Двамата се качват в асансьора и Първия казва, че на вчерашния пленум е подал оставка и тя е било приета. Нарочно или не, но не спомена никакво име - нито на Петър Младенов, нито на някой друг.

Генералът не казва нищо и Живков продължава: “Виждаш каква е обстановката... Времето е много тежко, трябва да дойде някой млад човек, който да решава проблемите...” Мълчи известно време и добавя: “Да видим сега все пак какво ще реши пленумът!”.

Дали в този момент Живков се надява, че хората от залата, все негови верни кадри, няма да гласуват оставката му?! Но нали във вярност към него се кълняха и ония негодници от Политбюро?!

Желанието на Живков

е да управлява

до 14-ия конгрес,

на БКП, но мнозинството в Политбюро е против. Там знаят, че дотогава той може да се разправи с всичките си противници и да сложи на възлови места свои верни хора.

Първия вече работи активно по този въпрос. Идеята му е да смени премиера Георги Атанасов със своя земляк, родения в Правец Петко Данчев. През 1988-1989 г. Данчев скорострелно е издигнат за кандидат-член на Политбюро и зам.-председател на Министерския съвет.

Именно с него и с председателя на БНБ Васил Коларов на 6 и 7 ноември Живков подготвя икономическите мерки за поредната програма. За тях в познатия си стил Първия говори на сутрешното заседание на пленума.

Докато Живков произнася словото си, целият медицински екип седи в лекарския кабинет, готов да реагира на всякаква ситуация. В екипа са проф. Младен Григоров, проф. Герасимов, Ани Младенова и още една медицинска сестра. Проф. Младенов категорично отрича слуха, че преди гласуването на оставката

на Живков са му дадени

успокоителни хапчета

“Никой от нашия екип не му е давал никакви лекарства, нито пък някой ни е искал - казва професорът. - Живков сме лекували с най-добрите медикаменти в зависимост от болестите му. Включително и когато той трудно пазеше равновесие. Но на този ден - 10 ноември 1989 г., Живков не е вземал никакви лекарства...”

След словото е обявена обедна почивка. Живков отива в кабинета си, където го чакат неговите помощници и съветници Димитър Методиев, Константин Чакъров, Гюров, Иванов... Там е и ген. Георги Милушев. “Момчета, какво трябва да застъпя в заключителното си слово на пленума?”, пита Живков. Настава тежко мълчание.

Нарушава го поетът Димитър Методиев: “Другарю Живков, вие защо трябваше да си подавате оставката?”. Живков маха пренебрежително с ръка: “Абе нали го виждате тоя нашия Георги Атанасов. Нищо не прави! Нищо не прави! Нещата отиват от зле към по-зле...”

Другите помощници мълчат. Всички са наясно накъде отиват нещата и те просто няма какво успокоително да кажат на човека, управлявал еднолично държавата цели 35 години.

По време на пленуми и заседания в резиденция “Бояна” Живков винаги се храни в малка столова, която е до кабинета му. На тези обеди обикновено кани някои от най-близките си хора, може би по този начин търси липсващата му домашна обстановка.

Този път масата е сервирана само за трима души. Около нея сядат Живков, ген. Милушев и Ани Младенова. Обядът е кратък и тягостен. Първия се храни мълчаливо и някак злоядо, гледа разсеяно около себе си.

За да завърже някакъв разговор, генералът го пита как е протекло заседанието на Политбюро предната вечер на 9 ноември. Живков, изглежда, няма желание да обяснява и само повтаря фразата от сутринта в асансьора: “Проблемите са тежки...

Нека да дойде един по-млад

човек да ги решава”

Не казва нищо повече и отново не споменава ничие име. Според Милушев обаче не изглеждал отчаян. Явно се е надявал, че пленумът няма да приеме промяната. И ще може да каже на Москва - вие не ме искате, но ето, хората в България ме обичат и ме искат...

След обяда Живков си взема хапчето и ляга да подремне около час. В последните си години го правел винаги - независимо къде е и какво му предстои.

Не са верни приказките, че най-приближените му хора в Политбюро - Милко Балев, Димитър Стоянов, Йордан Йотов и присъединилият се към тях Гриша Филипов, върнал се от Прага на 10 ноември сутринта, са агитирали членове на ЦК да не гласуват оставката на Живков. След като и Пенчо Кубадински подкрепя искането за оставката му, те остават в малцинство и си дават сметка, че нищо не могат да направят.

След приключването на пленума ген. Георги Милушев вече е аташиран към Петър Младенов. Последната заповед, която генералът отправя към хората си по отношение на Живков, е да го изпратят до вилата му в “Бояна”, но без да “отцепват” движението.

Живков си тръгва

тъжен и самотен,

а Младенов свиква първото заседание на Политбюро вече като генерален секретар на ЦК на БКП. И за първи път след 35 г. без участието на Тато.

Към 19,30 часа заседанието на Политбюро свършва и докато членовете му слизат по стълбите, ген. Добри Джуров се обръща към Петър Младенов и казва на достатъчно висок глас, за да го чуят повече хора: “Петре, трябва да решим всички въпроси на другаря Живков”. Младенов отговаря, че ще направи това в понеделник. А на шефа на УБО казва да дойде още на другия ден, събота, към 12 часа...

В своите мемоари обаче Петър Младенов пише, че Тодор Живков го вика в кабинета на резиденцията малко след гласуването на оставката му и го моли за три неща.

Първо, да се реши въпросът с пенсията му. Второ, да му бъде оставен на разположение единият от двата бронирани мерцедеса. И, трето, да му бъде разрешено да остане във вила №26 в “Бояна”, строена специално за него.

Младенов му казва, че за второто и третото желание проблеми няма, но пенсията му ще бъде решена от Политбюро.

И нещо любопитно за финал.

На 11 ноември 1989 г. съобщават на ген. Милушев, че Живков иска да отиде в сградата на ЦК, за да прибере нещата от кабинета си и да го освободи за своя приемник. Малко след това му се обаждат, че Младенов е готов да потегли от вилата си в “Бояна”. На генерала му светва, че има голяма вероятност

старият и новият генерален

секретар да се засекат

по общия им маршрут по бул. “България”.

Той веднага се обажда на личната охрана на Живков и нарежда да забавят тръгването от “Банкя”. А при “засечка” да изчакат и да дадат предимство на колите на Петър Младенов.

Обаче Живков разбира за “конкуренцията” и настоява да тръгнат веднага. И преминава по стария ред и правила. Екипът на Младенов минава малко след това и новият генсек вижда “зелената вълна” и слезлите от кабините си и застанали мирно регулировчици... Изкарва си яда на шефа на УБО: “Какви са тези мерки, г-н Милушев?! Хората ме видяха, ще кажат гледай го сега и тоя като оня...”

Така започва преходът, който днес навършва 29 години. И краят му не се вижда...

От 12 водещи играчи от зората на прехода

само Пирински още е в политиката, другите пишат книги, коментират във фейсбук, има и охранител

Румен Воденичаров стана бодигард

в зоопарка, д-р Тренчев бори псориазиса

Всяко превратно време ражда своите герои. Независимо дали в очите на обществото са със знак плюс, или минус те влизат в историята и стоят там, докато времето и хорската памет не заличи част от тях.

След 10 ноември герои станаха няколко от членовете на Политбюро на ЦК на БКП, които бяха най-активни в свалянето на Тодор Живков - Петър Младенов, Андрей Луканов, ген. Добри Джуров.

Към тях малко по-късно се присъедини и Александър Лилов, а на Кръглата маса (3 януари - 15 май 1990 г.) изгряха звездите на Георги Пирински, Георги Боков, Александър Томов. С времето като червени остриета се наложиха Драгомир Драганов, Янаки Стоилов, Димитър Йончев...

На 7 декември 1989 г. беше създаден Съюзът на демократичните сили (СДС). В неговия висш ръководен орган - Националния координационен съвет (НКС) влязоха както най-известните опозиционни лидери, така и напълно непознати за широката общественост хора. Председател е д-р Желю Желев, секретар д-р Петър Берон, говорител - Румен Воденичаров, по-късно говорител ще стане и Георги Спасов.

Динамиката е голяма и в НКС постоянно някой влиза или излиза. Към април 1990 г. в НКС има около 50 души от 16 партии и организации. Благодарение на БНТ, митингите и Кръглата маса стават известни имената на повечето от членовете на този НКС: д-р Петър Дертлиев, Петко Симеонов, Димитър Луджев, д-р Константин Тренчев, Емил Кошлуков Александър Йорданов, Александър Каракачанов, Соломон Паси, Христофор Събев, Михаил Неделчев, Стоян Ганев...

В тогавашния НКС има и хора, чиито имена днес едва ли ви говорят нещо: Равена Босева, Емил Тумбев, Иван Кацарски, Никола Маранзов и др.

29 години по-късно повечето от първите в червения и синия отбор вече са покойници. Как се разви кариерата и къде са сега живите от най-известните тогава личности.

Георги Пирински -

евродепутат и

вътрешен

опозиционер в БСП,

е смятан за най-близкия човек на Андрей Луканов. През 1990 г. е избран за зам.-председател на БСП. Вицепремиер в правителството на Георги Атанасов и във второто правителство на Луканов. В кабинета “Виденов” е външен министър, но по времето на тежката криза на 14 ноември 1996 г. подава оставка.

БСП издига кандидатурата му за президент с Иван Маразов като вицепрезидент. ЦИК отказва да ги регистрира с аргумента, че Пирински не отговаря на изискването на член 93, ал. 2 от Конституцията “да има българско гражданство по рождение”. Бил е народен представител в седем парламента. Председател на НС от 11 юли 2005 до 25 юни 2009 г.

Сега е евродепутат и поведе битка с Корнелия Нинова за в. “Дума” и начина й на ръководство на БСП. Наричат го “аристократа на червената партия”.

Филип Боков -

пенсионер,

е дипломат. През декември 1989 - февруари 1990 г. е председател на Комитета за радио и телевизия. Участва от квотата на БКП/БСП в работата на Кръглата маса. Депутат във ВНС. Когато опозицията настоява БКП да поеме вината за репресиите след 9 септември 1944 г., от трибуната на парламента Боков заявява, че “партията ще поеме вината, но само с мезета”. Бил е член на Висшия съвет на БСП, членувал и в ОСД, ГОР и Евролевицата. Депутат с червена бюлетина в 36-ото и 37-ото НС.

Секретар на президента Първанов по координация на посланията. През 2005 г. става началник на кабинета на премиера Сергей Станишев. От края на 2008 до 2013 г. е посланик на България в Словения. Сега е пенсионер.

Янаки Стоилов

преподава в Китай

Смятан е за един от любимците на Александър Лилов. Депутат в 8 парламента. В 43-ия е зам.-председател. Той е един от авторите на новата конституция.

След промените в устава на БСП, инспирирани от Корнелия Нинова, Стоилов е принуден от съпартийците си да излезе в “политическа пенсия”. През септември т.г. БСП издигна кандидатурата му за конституционен съдия. Той отказа, защото битката вече била предрешена.

Сега доц. Янаки Стоилов преподава теория на правото и политология. От началото на 2017 г. е професор в един от водещите китайски университети - “Джао Тонг” в Шанхай.

Петко Симеонов -

активен в

социалните мрежи,

е един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. Участник в Кръглата маса. Първи директор на в. “Демокрация”. Член на КС на СДС (1990 - 1991).

От януари 1991 г. до юли 1992 г. е директор на Агенцията за чуждестранна помощ.

Напуска СДС през юли 1991 г. с първата вълна на отлюспванията. Основава Българска партия “Либерали”. През 1996 г. се оттегля от активна политическа дейност. През 2001 г. се връща в БАН. Преподава в Пловдивския университет и в СУ. През 1997 г. създава и още поддържа интернет сайт. Активно коментира актуални теми във фейсбук. Тези дни лансира предложение летище София да се нарече “Желю Желев”.

Александър

Йорданов също

е във фейсбук

Той е един от възстановителите на Радикалдемократическата партия и от 1993 до 2000 г. е неин председател. Депутат в 7-ото ВНС, 36-ото, 37-ото и 38-ото НС. От 1992 до 1994 г. е председател на парламента.

Бил е посланик на България в Полша със седалище във Варшава (1998-2001) и едновременно посланик в Литва, Латвия и Естония (1999-2001), както и в Република Македония (2001-2005). Автор е на монографии и сборници със статии. През 2005 г. издаде мемоарната си книга “Да нарушим сценария”. Активен участник в социалните мрежи.

Димитър Луджев -

научен работник,

е член на СДС от 1990 г., участва в Кръглата маса. Депутат в 7-ото ВНС, зам. министър-председател в правителството на Димитър Попов. През 1991 г. е избран за депутат в 36-ото НС, но става военен министър в правителството на Филип Димитров. През май 1992 г. е принуден да подаде оставка. Напуска СДС и основава партията “Център Нова политика”, която по-късно прераства в Либерален съюз “Нов избор”. След оставката на правителството на Любен Беров през 1994 г. лично президентът д-р Желев го номинира за министър-председател, но не получава нужната подкрепа в парламента.

През 1997 г. “Нов избор” е сред учредителите на коалицията Обединение за национално спасение (ОНС). Луджев става депутат в 38-ото НС от неговите листи. След мандата Луджев напуска активната политика и се връща в Института по история на БАН, става професор и доктор. Има множество научни публикации.

Соломон Паси -

автор на

революционни идеи,

които се сбъдват,

е математик по образование. Влиза в политиката след 10 ноември 1989 г. като член на Зелената партия. Депутат от СДС в 7-ото ВНС. От трибуната на парламента първи постави въпроса са присъединяване на България в НАТО. В залата има няколко генерали - депутати от БСП, които почти се хващат за кобурите.

Паси е основател на Атлантическия клуб в България. От 1992 до 2001 г. е негов председател, а сега е почетен президент. Министър на външните работи в правителството на Симеон II от 2001 до 2005 г., като през 2004 г. е председател на ОССЕ.

От юни 2005 до 2009 г. е депутат от НДСВ и председател на комисията по външна политика. От август 2006 г. е председател на Комитета по прозрачност и отчетност на Парламентарната асамблея на ОССЕ.

На Соломон Паси и съпругата му Гергана принадлежат идеи като тази за едно зарядно устройство на всички мобилни телефони и много други, лансирани в “24 часа”, които станаха реалност

Христофор Събев -

компютърен

дизайнер

със светско име Христо Петров Събев е йеромонах, дисидент и един от първите активисти на СДС. Заради организираните от него бдения със свещи в центъра на София му лепват прякора Фори Светулката.

За разпространение на позиви и участие в нелегални за онова време събирания Събев лежи в Софийския и Варненския затвор през 1988 и 1989 г.

Активен участник в работата на Кръглата маса, член на КС на СДС и син депутат в 36-ото НС. По време на управлението на СДС се приютява и живее в една от стаите на президентството.

Разочарован, че БСП печели властта в края на 1994 г., през 1995-а отец Събев емигрира в САЩ. Първоначално живее в Калифорния, а след това в щата Юта, САЩ. Там работи като готвач - реже лучени кръгчета и ги панира. По собствените му думи в свободното си време пише сценарий за апокалипсиса.

През 2001 г. получава американско гражданство и се връща от САЩ. 5 години е безработен. Записва се в бюрото по труда и изкарва курсове за компютърен дизайн.

Д-р Константин

Тренчев се занимава

с медицинска наука

Завършил е френски колеж в Алжир и Висшия медицински институт в София. Асистент по анатомия, хистология и ембриология във ВМИ - Стара Загора.

Още преди 1989 г. развива дисидентска дейност в Независимото дружество за защита правата на човека, заради което е пратен в затвора. Инициатор и основател на Конфедерацията на труда “Подкрепа”.

Д-р Тренчев един от основателите на СДС на 7 декември 1989 г. в Института по социология в София. До 1991 г. е член на НКС на СДС.

През юни 2018 г. пред “24 часа” заявява, че единственото наследство, останало му от политиката, са всекидневните хапчета. На 8 юни т.г. демонстрира в НС как се прави енергия от водата. На рождения си ден - 8 февруари 2015 г., д-р Тренчев доброволно сдава властта в “Подкрепа” и отива в медицинската наука, за да се бори срещу псориазиса.

Михаил Неделчев

преподава в НБУ

Той се хвърли в политическата суматоха веднага след 10 ноември 1989 г. Влиза в ръководството на Радикалдемократическата партия (РДП).

Участва в Кръглата маса, депутат от СДС в 7-ото ВНС и 36-ото НС. Издига се до политически говорител на НКС на СДС.

От 1993 г. Неделчев е главен редактор на сп. “Демократически преглед”. Председател е на Дружеството за либерално знание и либерални проекти “Гражданин”. Член на ИК на Либералния интернационал като постоянен представител на РДП. От юли 1998 г. е съучредител на Либерално-демократичния съюз и негов зам.-председател.

Неделчев е почетен професор на НБУ, преподава теория и история на литературата. Автор е на повече от двадесет книги. На него се падна честта преди няколко години да преброи дисидентите в България по проект за съставянето на международен речник на дисидентите от Източна Европа.

Емил Кошлуков -

програмен директор

на БНТ и водещ

В казармата е осъден на 6 години затвор за неподчинение и предизвикване на бунт. През 1989 г. е освободен предсрочно от затвора и армията и става студент по английска филология в СУ.

През 1989 г. основава Независимо студентско дружество, а по-късно учредява Федерацията на независимите студентски дружества и е избран за неин координационен секретар. Член е на КС на СДС и участник в Кръглата маса.

През 1991-1996 г. учи политология в Калифорнийския университет, Санта Барбара. През 1997 година се връща в България.Депутат в 39-ото НС (2001 - 2005) от листата на НДСВ. През 2004 г. се отцепва от НДСВ, основава партия “Новото време” и става неин председател. Напуска активната политика и се отдава на телевизионната журналистика. Пред 2017 г. кандидатства за директор на БНТ, но не е избран. Спечелилият конкурса Константин Каменаров го кани за програмен директор на БНТ и той поема поста на 18 декември 2017 г. Освен началническия пост Кошлуков води и публицистичното предаване “Оше от деня”.

Румен Воденичаров

- охранител,

е химик до 1989 г. и политик след това. Съосновател на СДС и първи негов говорител. През 1989 г. е избран за председател на софийската група на Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Организира първото публично събрание на дружеството в Южния парк, където чете декларация срещу действията на МВР пред “Кристал”, където са бити активисти на “Екогласност”.

Председател (до 1998 г.) на сдружение “Хелзинкски наблюдател-България” и после е негов секретар. Участва в работата на Кръглата маса. Депутат в 7-то ВНС от СДС. После рязко сменя боята и на президентските избори през 1992 г. е кандидат за вицепрезидент като подгласник на проф. Велко Вълканов.

Двамата губят от двойката на СДС Желю Желев - Блага Димитрова. През 2005 г. участва в парламентарните избори за 40-ото НС от Разград с новосъздадената коалиция “Атака”, но не успява да получи депутатско място. През 2010 г. е избран за зам.-председател на политическа партия “Нова зора”.

Воденичаров е инструктор в Планинската спасителна служба. Участва в 10 високопланински експедиции в Хималаите, Каракорум и Новозеландските Алпи.

От 2013 г. бившият ст. н. с. в НИХФИ и бивш депутат работи като охранител на летището и после в зоопарка.

Иван Пушкаров, министър на индустрията в правителството

на Димитър Попов, който направи първата приватизационна сделка:

Най-голямото разграбване на държавата беше при управлението на Костов

Икономиката ни не преживя своя 10 ноември, а своя 19 май

- Икономическият екип в правителството на Димитър Попов - вие, Димитър Луджев и Иван Костов, трябваше да започне икономическата реформа. Каква я мислехте и каква стана, г-н Пушкаров? Преживя ли икономиката ни своя 10 ноември?

- (Много дълбока въздишка). Икономиката ни не преживя своя 10 ноември, преживя своя 19 май. Потъна в преврата. Ние почнахме с демонополизация, защото икономиката ни беше конструирана по начин, който тотално изземваше от икономическите субекти централизирано фактически цялата добавена стойност.

Трябваше да се формират пазарни субекти. Тяхната основа трябваше да бъде създадена от едни огромни соцобразувания, до голяма степен направени по формален признак. Те трябваше да бъдат разбити и оформени като икономически субекти, които да работят в нова икономическа среда.

- Това какво предполагаше?

- Това наложи

първата крачка

да бъде

демонополизацията

като подготовка за приватизацията. На тази основа икономическите субекти да покажат качества в новите условия и да се направи реална преценка кой по какъв начин да бъде приватизиран.

- А какво стана с приватизацията? Вие започнахте с една бензиностанция...

- Някои неща направихме добре, но някои неща тотално сбъркахме. Направихме освобождаването на икономическите сили чрез цените и валутния курс. Те са основните параметри, които създават нова пазарносвободна икономическа среда. Демонополизацията разби господството на монополите и даде възможност за конкуренция в икономиката. Следващата крачка, която трябваше да бъде направена, беше приватизацията. Още при демонополизацията бяха готови плановете на различните социални групи за евентуалното им участие в приватизацията. И тука се сблъскаха огромни интереси.

- Какви интереси?

- От една страна, това, което искахме да направим ние от икономическия екип на СДС беше демонополизацията да стане естествен процес и да бъде пазарна. България беше много интересна страна като икономика. В страната бяха изградени мощности, които са характерни за страни като Франция и Германия. Говоря като самостоятелни предприятия.

Ние наследихме такива мощности, които са огромни по своите мащаби. И тяхното приватизиране, тяхното управление, тяхното икономизиране в пазарни условия представлява изключително тежка задача. И една от най-успешните форми това да стане за големите предприятия беше да ги обвържем с подобни големи концерни от Западна Европа, и при възможности от САЩ.

Това беше моята концепция. Затова предлагах да има закон за малката приватизация, където да се пускат на пазарен принцип обектите и там вече свободно да се търгуват. А за големите обекти процедурата трябваше да минава през Народното събрание, защото те засягаха националните интереси.

- И какво стана с вашата концепция?

- Тя беше или да продаваме големите предприятия на мощните концерни там, където има интерес, или да ги кооперираме и да правим смесени предприятия. Това щеше да даде огромен резултат. Единственото постижение, което направихме, беше със завода в Севлиево, който кооперирахме с “Америкън Стандарт”. Направихме смесено предприятие и на тази основа се вдигна технологичното му равнище. Дойдоха американците, вкараха нова технология, вкараха парите, изградиха още 5 завода около този и сега Севливо вече е българската Силиконова долина. Бях готов за същото с още десет български предприятия. Моята най-голяма мечта беше да го направим с “Балканкар”.

- Защо този ваш модел не сработи?

- Защото влезе в директен сблъсък с мощните интереси на лобистите за разграбването чрез приватизация на активите на държавата.

- Кои са тези лобисти?

- Основно те се олицетворяваха от “Подкрепа”, от Асен Мичковски, който беше от АСП, от Валентин Карабашев (също от АСП, вицепремиер в правителството на проф. Любен Беров - бел. ред.) Имаше цяла група в ПГ на СДС, които направиха закона за приватизацията.

- Кога започна това разграбване?

- Активно през 1992-1993 г. Това е първият етап, при който се разграбваше не собствеността, а от резултатите от дейността. Тогава се назначаваха фирми, които стояха на входа и на изхода на предприятията. На входа продаваха скъпо суровини, на изхода купуваха евтино продукцията.

Разликата

формираше

печалбите на мутрите

Началото на втория етап е през 1996 г., когато започнаха да се разграбват активите на държавната собственост. Схемата за масовата приватизация беше измислена от комунистите при управлението на Виденов. Взеха някои неща от чешката приватизация. Там тя проработи, но тук първата работа беше да я побългарим, за до може държавната собственост да се разграби.

- След това обаче идва управлението на Иван Костов, той какво направи?

- Той възприе стратегията на комунистите, реализира изцяло техния проект и при неговото управление беше най-голямото разграбване на държавата. Даже е по-точно да се каже раздаване на активите на страната. Тогава Ренета Инджова беше шеф на Агенцията по приватизация и имаше подготвен закон за пазарна касова приватизация. Но нея изгониха, разчистиха терена и държавната собственост беше раздадена на хора.

- Как ставеше това?

- Под формата на договор за покупко-продажба на държавно имущество. Създадоха РМД - Работническо-мениджърски дружества, които имаха приоритет при закупуване на предприятията. Тези РМД подготвят договорите, в които оценките на активите са нищожни. Повечето от предприятията бяха докарани до колапс и не работеха. Неслучайно насилствено бяха докарани до това дередже, за да може да бъде занижена стойността на активите. Покупките основно ставаха с компенсаторки. Обещаваше се предприятията да бъдат запазени и развити, да се привлекат нови работници. Всчко това изчезна, още през първите години, 70-80% от предприятията бяха нарязани и изнесени в Турция и Гърция за скрап. Повечето от специалистите оценяват на около 30 млрд. лева приватизираните активи. Реално бяха платени около 1,5 млрд. лв.

- Защо по ваше време не продавахте предприятия през борсата?

- Още нямаше борса тогава, нямаше и куп пазарни структури, които да работят и да ги използваме. Говоря за периода след 1992 г., когато направих сделката с “Америкън Стандарт” и ми взеха главата.

Показах какво искам да направя с основните, с големите икономически обекти на България. И това беше причината мене да ме изкарат от Министерския съвет като изразител на тази концепция. Оттук нататък

пътят на варварите

към Рим беше открит

Първоначално, както вече казах, се прилепиха на входа и на изхода, това е схемата “Мултигруп” към “Кремиковци”. На входа продават скъпо, на изхода купуват евтино. Натрупаха пари по този начин от много предприятия и част от тези пари след това заминаха по островите и офшорките, направиха дворци като Баневи, Арабаджиеви и на други известни и не толкова известни на широката публика герои.

Това е едната фатална грешка, кото изцяло предопредели бъдещето на България в следващите 50 години. Не смея да мисля за повече.

Другата фатална

политическа грешка

на СДС

беше законът за връщането на земята и за ликвидация на ТКЗС. Това беше абсолютно безумие. От години вече берем горчивите плодове на това политическо решение. Пълното обезлюдяване на селата се дължи именно на този идиотски закон, който не свърши никаква работа, но ликвидара две трети от България.

- Кой е идеологът на този закон и модел за земята?

- Бях достатъчно ангажиран с индустрията и не съм в час. Там главно се бореха земеделци и реститути и кой точно е в основата, не мога да кажа. Но политическото решение е на СДС. Имах разговори с д-р Желю Желев, но не се разбрахме. Бях категорично против този закон, исках да бъде спрян. Трябваше да акционираме ТКЗС, да изхвърлим всичко гнило от там, каквото имаше, но като цяло бяха работещи структури.