Вече изминаха 74 години от 9 септември 1944 г., но споровете по идеологически теми продължават да разбунват духовете у нас.

В това отношение съвсем пресен е примерът с публикация в социалните мрежи на журналиста Петър Волгин:

"И аз, подобно на Мартин Лутър Кинг, имам една мечта. Да се запозная с антикомунист. Ама истински. Автентичен. Не такъв, който преди 1989 г. е бил партиен или комсомолски секретар. Не такъв, чиито родители са били членове на ЦК на БКП. Не такъв, който заради връзките на мама и татко е учил "на Запад". Не такъв, който от малък е имал привилегиите, които 99% от останалите българи не са имали."

"Простичко казано, искам да се запозная с антикомунист, който няма номенклатурно-комунистически произход. Проблемът на мечтата ми е, че май такива антикомунисти не съществуват", допълва Волгин.

В отговор младежкият лидер на СДС Дончо Златев разпространи отворено писмо до журналиста Петър Волгин, в което припомня отговорността на БКП за масовите репресии в продължение на близо половин век. В него освен за лагерите младежкият лидер напомня и за убийствата след идването на съветската армия у нас.

И наистина точно в годишнината от деветосептемврийския преврат може би е най-подходящо да си припомним тази все още неизучавана глава от историята ни.

А за нея има достатъчно автентични спомени, и то написани не само от "антикомунисти", а и от хора, пряко свързани с тоталитарната власт и методите й на действие. Всъщност още в първите дни след преврата в МВР са формирани специални групи по издирването, залавянето и избиването на

набелязани за “врагове на народа” представители на бившата власт. Една от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, приближен на Тодор Живков, придобил впоследствие мрачна слава с дейността си в МВР-ДС като организатор на лагерите край Ловеч и Скравена.

На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. В този момент на власт не са някакви "антикомунисти", а демократичното правителство на Константин Муравиев. Именно то обявява неутралитет и заповядва на въоръжените сили да не оказват никаква съпротива, за да не се пролива излишна кръв. Самото правителство вече е водило преговори за примирие с Англия и САЩ, а още предишният кабинет - този на Иван Багрянов, е извадил страната от Тристранния пакт и е разоръжил 15 хиляди германски войници и офицери на българска територия.

Така на 8 септември съветската армия преминала Дунава и без каквито и да е военни действия плътно се настанила на територията на България.

От този момент на 8 срещу 9 септември 1944 г.

по заповед

на Москва

и съгласувано със съветските окупатори в София е извършен военен преврат, начело с Отечествения фронт и комунистите.

Присъствието на съветската армия в страната, нейното поведение и намесата й във вътрешните работи на България обуславят факта, че необезпокоявана от никого група хора завзела властта, самообявила се за правителство и започнала да управлява чрез брутални нарушения на действащата Търновска конституция и законодателството на България.

По това време, тъй като цар Симеон Втори е малолетен, страната е управлявана от регентство.

В ранните часове на 9-ти септември 1944 г. превратаджиите арестували регентите (генерал Никола Михов и княз Кирил Преславски били затворени в Софийския централен затвор, а Богдан Филов – в Дирекцията на полицията) и ги принудили да подпишат няколко указа. С един от тях - № 10, издаден с позоваване на Търновската Конституция е назначено

правителство начело с Кимон Георгиев

Официалното съобщение за издаването му е направено на 9 септември в 6 часа и 25 минути по Радио София.

Текстът на този указ заслужава специално внимание като първо доказателство (от дългия списък в този аспект) за бруталния престъпен характер и за пълната юридическа нелегитимност на установения комунистически режим в България.

Значението на този текст придобива особени измерения и като се има предвид фактът, че в продължение на почти половин век той е бил съхраняван (не само оригиналът, но и всеки екземпляр от вестника, в който е бил обнародван) като един от най-секретните документи, съдържащ

“най-великата

тайна на властта”,

и достъпът до него е бил абсолютна привилегия.

Главната причина за особената секретност на този указ е тази, че той със силата на документална неоспоримост категорично опровергава легитимационната сила на официалната митология на властта за наличието на някакво си “всенародно въстание против фашизма и монархията”, в резултат на което “се премахва капитализмът и се започва изграждането на социалистическия строй”.

За това свидетелстват и официалните документи, издадени от правителството на ОФ. На самия 9 септември, почти съвместно с Червената армия по села и градове навлизат и партизаните, голяма част от тях са току-що освободени политзатворници и концлагеристи, но заедно с тях са пуснати на свобода и криминалните затворници.

На 12 септември 1944 г. кабинетът на ОФ начело с Кимон Георгиев приема постановление за арестуването на всички министри от кабинетите в периода от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., а така също и народните представители от мнозинството в 25-ото народно събрание, както и задържането на висши, “станали причина за поставяне страната пред катастрофа”,

и на лица, “заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания”.

Същия ден е издадено окръжно №5 на ЦК на БРП (к), с което се указва: “При съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива”. Политическият секретар на ЦК Трайчо Костов заявява, че “тя (чистката) беше проведена от нашите изпълнителни тройки”.

От Москва Сталин давал указания “как трябва да се проведе революцията в България и че за да стане както трябва, е необходимо да се пусне повече кръв”…

На 13 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) докладва на Георги Димитров в Москва: “В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи”.

В окръжно №6 от 20 септември, публикувано на 22 септември 1944 г. в “Работническо дело”, на местните комитети на ОФ се възлага задачата за съставянето на списъци на обречените. На 25 септември 1944 г. вестник “Работническо дело”, в уводна статия, озаглавена “Отмъщение”, отправя следния призив към комунистите и членовете на ОФ:

“Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко!

Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост – дори и оная към едно пребито куче!”…

В следващите 3-4 месеца след 9 септември 1944 г. са извършени

най-големите престъпления

от страна на комунистите. Във всички села и градове училища, затвори и казарми били препълнени с арестувани хора, към които били отправени абсурдни обвинения от типа на: “отговорен за катастрофата”, “отявлен фашист”, “народен враг”, “капиталист” и така нататък. След като били извършени тези масови арести, в продължение на много дни арестуваните били подлагани на нечовешки мъчения, бой, душене, пускане на ток и други. След това дошла кодирана заповед от София, която гласяла: “Докарайте арестуваните в София!” Това била паролата на комунистите всички арестувани да бъдат избити и разстреляни без съд и присъда.

В друга телеграма на ЦК на БРП (к) до Димитров в Москва от 25 септември 1944 г. се посочва:

“Готов е законопроектът за Народния съд

Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително”.

В своите спомени бившият кандидат-член на ЦК на БКП Петър Семерджиев, политически емигрант от 1973 г. в Йерусалим, Израел, описва точно партийните указания и случилото се веднага след деветосептемврийския преврат:

“В Ямбол беше центърът на Шеста военна оперативна зона с ръководител Димитър Димов, пълномощник на Политбюро. От него получих указания в следващите един-два дена да пристъпим към арестуването на полицейските началници и най-отявлените поддръжници на предишната власт. Арестите започнаха във всички окръзи. Поголовно. Тогава започнаха и отделни избивания. Групите за арестуванията определяха кой да бъде разстрелян Раденко Видински (един от първите директори на Народната милиция след 9 септември 1944 г., който издава указания как да се действа при арестите и разстрелите) имаше основна роля.

Не мина много време и неговата дейност беше подложена на критика от ръководството на Политбюро. Безогледното избиване доведе до специална анкета и заради това го отстраниха. Избиванията продължиха, въпреки че така нареченият Народен съд беше започнал дейността си. В партията не съжаляваха, че тези хора са избити.”

Но има и чисто статистически данни, които говорят красноречиво за

случилото се след идването на комунистите

на власт в България. И вероятно в това отношение журналистът Петър Волгин има известно право.

На 9 септември 1944 г. слезлите от гората партизани са не повече от 3 хиляди души, а през 80-те години на ХХ век броят на активните борци против фашизма и капитализма достига 240 000. Ако към тази цифра добавим и членовете на комунистическата партия, които у нас надхвърляха милион, а и хилядите ченгета и доносници на ДС, наистина трудно ще се намери жив антикомунист в България.

Четете още:

Комунистите задигат над $2 млрд. пенсии, натрупани до 1944 г.

Писателката Теодора Димова: Комунистите са примитиви, затова са били изверги