Българската царска титла има 11-вековно присъствие в исторически, политически и народопсихологически аспект. Независимо от формата на държавно управление и от историческите и политическитe превратности, които е преживяла страната ни, тази титла и нейните персонални носители са един от символите на българската държавност и са част от ценностната система, утвърдена в колективното съзнание на българския народ.

Император Николай II бил силно раздразнен, когато в Петербург пристигнало съобщението, че той вече не е единственият носител на царската титла. На 22 септември 1908 г. в старопрестолния град Търново васалното дотогава Княжество България обявило своята независимост и се провъзгласило за царство, а неговият монарх - Фердинанд I Български, приел титлата Цар на българите и станал приемник на владетелите от Първото и Второто българско царство.

Всъщност руският самодържец не е имал основание да се гневи, защото ако може да се говори за

монопол върху

царската титла,

то той е по-скоро български, отколкото руски. В началото на десетото столетие, когато князете Рюриковичи със своите дружини от варяги правили първите опити за укрепване на държавността на Киевска Рус, българският владетел Симеон Велики бил признат за Цар на българите. От тогава тази титла станала традиционна за неговите короновани приемници.

Цар на българите е титлата, която след Симеон Велики са носили всички владетели на Първата и Втората, а след 1908 г. и на Третата българска държава. През 1547 г. Московският Велик княз Йоан Василиевич, известен в историята като Иван IV Грозни, след като ликвидирал окончателно държавността на Волжска България, се решил да приеме овакантената царска титла. Тогава Българското царство и Византийската империя вече не фигурирали върху политическата карта.

Но Българското царство

не било умряло

След повече от 5 века то щяло да се появи отново на картата на Европа. Това станало в едно ранно утро, когато върху коловоза на малката железопътна гара в Търново спира специален влак. От него слиза самият монарх - княз Фердинанд. Датата е 22 септември 1908 г. Групата се насочва към църквата " Свети Четиридесет мъченици ". Фердинанд крачи замислен. Предстои много важно събитие.

В църквата, построена от великия му предшественик Иван Асен II, го очакват правителството и висшето духовенство. Князът прочита прокламация, провъзгласяваща България за независимо царство. Документът завършва с призива: "Да живее независима България"! След това Фердинанд приема предложената му от председателя на Народното събрание и министър-председателя традиционна титла Цар на българите. Следва богослужение. Липсва бляскавата коронация, тъй като времената са тревожни.

Така

след 512 години отсъствие

Българското царство отново излиза на европейската историческа сцена. Официална Европа посреща събитието настръхнала и любопитна за това какво ще последва. Не се случва нищо особено. Новопоявилият се цар изпраща телеграма на вече бившия си сюзерен Абдул Хамид, в което го уведомява за прокламацията.Отговорът на султана е само, че ще протестира пред Великите сили. На другия ден Австро-Унгария обявява анексията на провинция Босна и Херцеговина. Берлинският договор е мъртъв.

При следващите носители на царската титла церемониите по официалното поемане на прерогативите са още по-скромни. Борис III става цар на една победена страна през октомври 1918 г. Церемониалът по заемането на престола включва

само прочитане

на прокламация

и скромна литургия, на която монархът присъства с офицерска фуражка и войнишки шинел с пришити генералски пагони. Няма нито корона, нито скиптър.

Симеон II, провъзгласен за цар като дете, е в изгнание, когато приема титлата. Тържеството е повече от семпло. Така 32-рият носител на титлата влиза в летописите на българската държава.

ИСТОРИЯ

През 913 г. между България и Византия започнал военен конфликт. Според някои историци това била първата търговска война в Европа. Поводът бил преместването на българския център за транзитна търговия от Константинопол в Солун. Сановниците на империята пресметнали много точно огромните загуби, които нанесли с този акт на българската търговия. Но не предвидили последиците. Последвали военен разгром на византийците, обсада на столицата им и сключване на мир при унизителни за ромеите условия. Най-същественото от тях, постигнато със силата на оръжието, било коронясването на Симеон I Велики за василевс (цар) от Константинополския патриарх - Николай Мистик.

По-късно официалната византийска власт отказала да признае царската титла на българския владетел с мотива, че се нарушава догмата, формулираща, че "не може да има двама василевси в света". Независимо от отказа императорското достойнство на българските царе все пак било потвърдено официално. С договор, подписан в Константинопол през октомври 927 г., се признавала императорската т.е. царската титла на следващия монарх - цар Петър I, стъпка която империята направила крайно неохотно, тъй като това означавало изравняването на българския самодържец с византийския василевс.

Византийците замаскирали отстъпката си с любопитната формулировка, според която титулували Петър като василевс, но без задължителната представка "поставен от Бога". Така се внушавало, че българският владетел дължи достойнството си по волята на поставения от Бога император на ромеите. Признавайки царската титла, в Константинопол трябвало да се съгласят и с независимостта на българската църква начело с патриарх.