През 1988 г. достолепна възрастна дама прекрачва прага на сградата на старото съветско посолство на ъгъла на улиците „Московска” и „Раковска” в София. По онова време там се помещава Институт по приложна минералогия към БАН, а тя е дошла като консултант на френски документален филм. Но развълнуваният й вид и емоционалният начин, по който се взира в залите на бившето посолство, говори, че посещението на госпожата далеч надхвърля тази формална роля. Въпреки преклонната си възраст добре облечената по западен маниер жена ходи гордо изправена и, макар че учтиво поздравява служителите на научния институт, се държи не като случаен посетител, а по-скоро със самочувствието на домакин в сградата. А и придружаващите я западни журналисти и преводач се отнасят с нея с почит и разбиране, помагат й и търпеливо я изчакват да огледа помещенията. „Мадам, оттук, ако обичате”, казва на френски един от тях. Но тя не бърза, застива за миг, сякаш унесена в спомените си.

След малко с нескрита носталгия промълвява на руски: „В тази зала правехме баловете. Имам толкова хубави спомени от това място…” По-късно погледът й се задържа в една от големите стаи и сякаш търси с очи нещо по стените. Изненадана се обръща към преводача: „Тук трябваше да има барелеф, но не го виждам. Бихте ли попитали българските служители какво е станало с него?” За кратко настава суетня - институтът на БАН се е настанил набързо в сградата, която е паметник на културата, и само преди няколко години е изсипал апаратурата си, като за целта се е наложило да се бутат дори и някои стени. Но дамата е настойчива: „Моля, кажете къде е барелефът на Сталин, който стоеше там горе!”

Най-накрая един човек от администрацията на института, който е участвал в работата по настаняването, се досеща: „Ами да, наистина имаше някакъв гипсов барелеф, но ние мислехме, че е на Георги Димитров. Беше счупен, та когато се нанасяхме, го свалихме някъде в мазето.” За съжаление усилията им да бъдат намерени парчетата от стенната украса не дават резултат. Тогава старицата разкрива тайната си и обяснява на развален български с руски акцент: „Аз съм Муза Василиевна, съпругът ми Фьодор Фьодорович Расколников беше посланик тук преди войната. Когато Сталин го повика обратно в Москва, той знаеше, че вече има нареждане да бъде убит, и скочи в гнева си, извади пистолета си и простреля този барелеф. Затова исках да го видя.”

Фьодор Расколников е първият посланик с ранг на пълномощен министър у нас след възстановяването на дипломатическите отношения между Съветския съюз и България на 23 юли 1934 г. Изборът му не e никак случаен. Когато трябвало да връчи акредитивните си писма в България през ноември 1934 г., печатът широко огласил неговата биография. Съвсем нормално за онези години у нас посланическото семейство е посрещнато хладно и с недоверие В началото Расколников и Муза Василиевна са обект на критика от българската преса. В печата често се пише, че съпружеската двойка е избрана и изпратена от НКВД в България, за да подготви и у нас болшевишка революция. И това е логично - Расколников е известен болшевишки деец.

Още от 1910 г. е станал член на Социалдемократическата партия в Русия, а през октомврийските дни на 1917 г. е член на Петроградския военно революционен комитет и оглавява фракцията на болшевиките от Кронщадския съвет на работническите, моряшките и войнишките депутати. Самият Ленин се съветва с него как да защити столицата на революцията с военни кораби. За целта го назначава за комисар на Морския генерален щаб. От лятото на 1918 г. е член на Реввоенсъвета на Източния фронт, командващ Волжката военна флота, а после и Балтийския флот. А за заслугите си към Съветска Русия на два пъти е награждаван с орден “Червено знаме“.

Всъщност Расколникови от дълго време живеят почти постоянно в чужбина. Още през 1921 г. Фьодор Фьодорович е изпратен като пълномощен представител в Афганистан, за да брани стратегическите съветски интереси в Централна Азия. А до идването му у нас следват висши дипломатически назначения като шеф на съветските представителства в Естония и Дания. Точно заради огромния му опит Разколников е изпратен и в София.

В онези години отношенията между СССР и Царство България са повече от сложни. Причината не е само в болшевишката опасност, с която се борят тайните служби, а и в големия брой руски белоемигранти у нас. Според условията на договора с правителството на Кимон Георгиев съветската легация е имала право само на 10 служители, а денем и нощем за тях следят 40 агенти на тайната полиция. Затова и в разрез с обичайната практика още с пристигането си посланикът щателно е проверен да не би да носи опасна революционна литература. Но българската общественост още в началото с учудване забелязва нещо много странно. Новодошлият посланик никак не се вписва в представата за болшевишки функционер. И той, и съпругата му са високоинтелигентни хора с културни интереси и повече приличат на представители на някоя буржоазна страна, отколкото на пратеници на кървавия Сталинов режим.

Правителственият официоз в. “Ла Бюлгари”, излизащ на френски, също признава: “Рядкост е чужд дипломат да бъде приеман с такъв интерес и толкова жива симпатия, както пълномощният представител на Съветския съюз. Тези симпатии се отнасят както за личността на Разколников, така и за представителя на един братски народ, който заема в нашите души и сърца, в нашия обществен и културен живот огромно място.” Расколников твърде бързо овладял българския език. Самият той литератор, посланикът се запалил и от идеята да преведе на руски любимите му български произведения, имал намерение да публикува преводите в Москва. Особено харесвал поезията на Христо Ботев, много от неговите стихове впоследствие наистина превел. Съвсем скоро Расколников се запознал с всички членове на българското правителство, с голям кръг от българската творческа интелигенция. В интервю за вестник "Утро" дипломатът също не крие задоволството от назначението си: "Аз идвам в София като приятел на българите и България. Месеци наред уча български език. Познати са ми вашите класически писатели като Иван Вазов. Също и по-младите - Йордан Йовков, Владимир Полянов, от когото скоро четох един много хубав разказ, Ангел Каралийчев... Трябва да призная, че съм доволен от идването си в София. Почувствах се като на родна земя!" Между близките познати на семейство Расколникови скоро са привлечени и Елин Пелин, Дора Габе, Елисавета Багряна, Александър Балабанов и Асен Златаров.

Като постоянни посетители на съветската мисия полицията регистрирала повече от 100 души, представители на българската творческа интелигенция - те били неизменното мнозинство на всички съветски приеми. В полицейското досие на съветския пълномощен представител се подчертава, че Расколников се ползва с благоразположението на творческата интелигенция и журналистите като човек "истински интелигентен и културен". Съветският посланик бил чест гост и на ректора на Софийския университет, посещавал университетската библиотека, интересувал се от наличните съветски книги, обещавал съдействие за попълване на фонда със съветски издания.

Въпреки опасенията на белогвардейците у нас, Разколников не повдигал и въпроса за разрушаването на паметниците, прославящи руското оръжие. Само когато се решавала съдбата на църквата на ул. “Цар Освободител” в София, която съветското ръководство първоначално възнамерявало да остави в разпореждане на съветското пълномощно представителство, Расколников подкрепил идеята тя да бъде предадена на българския Свети синод при условие, че в нея ще служат не руски, а български свещеници. Вестникарите не пропуснали да отбележат и с какъв вкус Расколникови подбрали изискана дамаска и коприна за мебелите и за портиера, шикозни полилеи, старинни картини и вази. Нечуваният разкош на съветската мисия, многобройните и скъпи тоалети на мадам Расколникова възхитили едни, а у други събудили неприязън, защото слуховете за катастрофалните мащаби на глада в Съветска Русия били стигнали и у нас.

Начинът на живот и приятелите, както и открито заявените симпатии към цар Борис на съветския представител предизвикват неразбиране от страна на българските комунисти. Даже редките контакти с представителите на българската комунистическа партия били прекратени на практика през пролетта на 1935 г., когато са уволнени братята на Георги Димитров - Борис и Любен, които от декември 1934 г. работели като технически персонал в съветското представителство. Необичайното поведение на съветския пратеник обаче направо хвърлило в потрес и агентите. Учудващо, но те рапортуват, че вместо тайно да подпомага комунистите, Расколников особено много се интересувал от българските манастири и църкви и от паметниците, издигнати в чест на руските воини-освободители, участници в Руско-турската война от 1877-1878 г. Чашата преляла, когато цивилните агенти на Обществената безопасност, които се движели неизменно по петите му, разбрали, че в манастирската книга на Люлинския манастир “Свети Крал” той е оставил следната бележка: “Дойдох от Русия, където отдавна са унищожени всички манастири и църкви. С огромна радост посетих светите обители, където, както някога в моята Родина, пламти истинната християнска вяра за радост и утеха на народа. Моля Бога за вечен живот на Вашата обител.”

Игуменът на манастира, който предоставил на Дирекцията на полицията манастирската книга, също разказвал, че Расколников неведнъж идвал тук и всеки път, когато влизал в църквата, палeл свещи и се кръстeл. Българските служби го характеризират като: “Неглупав човек. Достатъчно шлифован за дипломатическа кариера и умее да се държи подобаващо във всякакво общество. Прекрасно знае, че нарушаването на общоприетия етикет, което си позволява, ще му бъде простено като на дипломат от млада държава, а някои кръгове дори биха го приветствали. Енергичен. За чисто партийна работа в Съветска Русия не е годен, защото е по-близко до буржоазията, отколкото до пролетариата. Той е предан на пролетариата дотогава, докато пролетариатът го свързва с миналото и му разрешава да води буржоазен начин на живот.” Постоянното наблюдение обаче показало и че "Расколников няма 100% доверие от своето ръководство".

Българската полиция установила, че един от сътрудниците на представителството наблюдава непрекъснато стъпките на Расколников. Не останало незабелязано и това, че от 1934 г. майката на Расколников не получила разрешение от СССР да посети сина си, а писмата й били зачертавани от съветската цензура. Дали заради пребиваването си в България, но скоро у комуниста Фьодор Расколников се забелязва промяна. Той все повече се убеждава, че в Съветска Русия се прави опит за устройство на човешкото общество върху измислени, античовешки принципи. През 1935 г. след дълго отсъствие Расколникови се прибират за дългоочакван отпуск в Съветския съюз. Въпреки че там са обградени с изключително внимание и са настанени в луксозен хотел, те бързо разбират истината за това в какво се е превърнала "страната на работниците и селяните". Безпокойството на Расколников не не се разсейва дори когато през 1935 г. на премиерата на "Платон Кречет" в МХАТ самият Сталин кани върналия се през отпуската си дипломат в своята ложа. Помежду им пред очите на избраната публика се води продължителен разговор, което се приема като знак на височайше благоволение.

Посланикът обаче не се заблуждава и затова през следващите две години, когато неколкократно му предлагат да се завърне от София в Москва, под претекст да бъде пратен в Атина или в Прага, той се измъква с мотива, че работата в София го удовлетворява. Но през зимата на 1938 г. вече му поставят ултиматум да се прибере в съветската столица Тежък удар и ужасяващ сигнал за Расколников станало съобщението за разстрела на Тухачевски, Якир и други негови приятели и съратници. Известието за разстрела съвпаднало с получената телеграма от НКИД, в която категорично му заповядвали да дойде незабавно в Москва “за преговори по новото, по-високо назначение”. Усетил накъде отиват нещата, на 1 април 1939 г. Фьодор Расколников заедно със семейството си напуска София на път за Берлин. А когато на петия ден научава от в. "Правда", че е уволнен, веднага хваща влака за Брюксел, а след няколко седмици вече е в Париж. На 17 юли Върховният съд на СССР задочно го обявява за "преминал на страната на врага" и "изменник на родината". В онова време подобна присъда е директна заповед към органите на НКВД в чужбина неудобният да бъде ликвидиран. Междувременно през август Расколников пише открити писма до Сталин, в които пряко го обвинява за глада, чудовищните зверства и масови убийства в Съветска Русия.

"Сталин, вие ме обявихте “извън закона” - пише разжалваният дипломат до съветския диктатор. - С този акт вие ме изравнихте по права - или по-точно, по безправие – с всички съветски граждани, които под ваше господство живеят извън закона. От своя страна аз ви отвръщам с пълна взаимност: връщам ви входния билет за построеното от вас “царство на социализма” и скъсвам с вашия режим." В изобличителния текст се изброяват не само поименно видните дейци, избити по заповед на Сталин, а и подробно се описват тежките беди, които управлението на престъпния режим е докарало на народа. Финалът също е много силен: "Вашата безумна вакханалия не може да продължава дълго. Безкраен е списъкът на вашите престъпления. Безкраен е списъкът на вашите жертви, няма възможност да бъдат изброени. Рано или късно съветският народ ще ви постави на скамейката на подсъдимите като предател на социализма и революцията, главен вредител, истински враг на народа, организатор на глада и съдебните фалшификации." Бившият посланик обаче не доживява да види писмата издадени

Те се появяват във френската преса два месеца по-късно, но на 12 септември 1939 г. 46-годишният Расколников внезапно е поразен от странна болест и е починал в Ница. Неочакваното заболяване имало симптомите на менингит и бронхопневмония едновременно и според описанията на съпругата му за седмица "Фьодор буквално изгорял от температура". Френската полиция така и не провежда разследване, но съмненията, че внезапното заболяване е предизвикано от задграничните представители на НКВДр остава и до днес.

В полза на версията за предумишлено убийство говори и фактът, че веднага след смъртта му се появява упорит слух, че Расколников се е самоубил, като уж скочил от висок етаж на психиатричната болница, в която го лекували. Очевидно фалшиви и измислени са и причините, които се изтъкват, за да се придаде достоверност. Според различните варианти на тази невярна информация съветският дипломат "не могъл да преживее вестта за съветско-германския пакт" или - още по-невероятно, "бил изтерзан психически заради предателството към родината". Но истината е, че той е издъхнал от "странната болест" в ръцете на съпругата си, а тя е описала подробно случая в свое писмо до Иля Еренбург.

Затова с право не само Муза Василиевна, но и мнозина други ясно разчитат във внезапната смърт "почерка" на болшевишките тайни служби. Любопитното е, че между тях се нарежда и Ванга, която през 1988 г. на въпроса на Расколникова Сталин ли е убил нейния мъж, кратко и ясно отговаря: "Да!"

Още по темата:

$160 млрд. спасяват СССР през войната

      Моята среща със Сталин