Преди 63 години унгарският народ прави геройски опит да отхвърли комунистическата диктатура и да стане част от демократичния свят. Въпреки че успява да удави в кръв революцията, събитията са сериозен удар за Кремъл и неговата тогавашна идеология.

Макар пропагандата да твърди, че това е контрареволюция, организирана от фашисти и империалисти, целият свят вижда ясно, че по улиците на Будапеща срещу съветските танкове се сражават обикновени работници, студенти и дори жени и деца. В крайна сметка световната общност добива представа за истинския лик на СССР, тъй като грубото потъпкване на международното право и коварната разправа с правителството на Имре Наги и водачите на въстанието нямат аналог в историята.

След края на Втората световна война събитията в Унгария се разиграват по сценарий, подобен на този в България и останалите страни, попаднали под съветски ботуш. През 1947 г. с терор, шантаж и машинации комунистическата “Унгарска партия на трудещите се” става единствената легална политическа сила в страната.

Нейният водач

Матяш Ракоши е провъзгласен за

“най-добрия ученик

на Сталин”

и веднага установява нечовешка диктатура. Политическата полиция надхвърля 28 хиляди, а само щатните доносници, които й помагат да наложи тотален контрол над свободолюбивите унгарци, са повече от 40 хиляди души. За кратко време унгарската Държавна сигурност (AVH) успяла да създаде досиета на поне 10% от населението, в това число на деца и старци.

Започват типичните за комунистите безсмислени мероприятия, които само утежняват положението на хората. Любопитно е, че в края на 40-те години Ракоши дори провежда кампания срещу ционистите, а самият той е от еврейски произход. Целта е по този начин да отстрани своя политически конкурент в партията – министъра на вътрешните работи Ласло Райк, който пък няма нищо общо с евреите. На дирижирани процеси Ласло Райк и още около 200 души други комунистически функционери са арестувани. Но репресиите са чудовищни и се разпростират далеч извън средите на комунистическата партия.

Изчислено е, че само

през 1952 г. са

репресирани 540 хиляди унгарски граждани

– всеки 18-и жител на страната. Като за две години и половина прокуратурата е повдигнала 1,5 млн. обвинения в страна с 9,5 млн. население.

На всичкото отгоре в тази ситуация и икономиката е в плачевно състояние. След смъртта на Сталин пленум на унгарската комунистическа партия през юни 1953 г. признава провала на плановете за индустриализация. Управляващите са принудени временно да допуснат до властта по-умерения Имре Наги, който като бивш министър на земеделието бил изпаднал в немилост. Под негово ръководство за кратко време някои от най-наболелите проблеми започват да се решават.

Намаляват се данъците, увеличават се заплатите, либерализират се принципите за земеползването, а репресиите са прекратени – проведена е амнистия и се забранява изселването на хора от големите градове по социален признак. С успешни реформи правителството прекратява строителството на множество гигантомански и икономически неоправдани промишлени обекти и насочва капиталовложенията към леката и хранително-вкусовата промишленост, отслабва строгия контрол върху селското стопанство и понижава цените и тарифите за населението. В резултат

по магазините се появяват стоки от първа необходимост, и то на ниски цени, а управлението печели популярност сред обикновените унгарци. Но идилията не продължава дълго. Скоро реакцията отново атакува. Със задкулисни игри Матяш Ракоши успява да се пребори със съперниците си в партията и в резултат на 18 април 1955 г. правителството на Наги е свалено, а самият той изключен от партията. Новият министър-председател Андраш Хегедюш бил млад и неопитен и

старата сталинистка върхушка продължила да диктува работите в партията постарому. Все пак през юли 1956 г. в резултат на борбите между отделните фракции Матяш Ракоши бил изпратен в оставка като генерален секретар. Бедата е, че на негово място под съветско давление бил поставен най-близкият му съратник – заклетият сталинист Ерньо Герьо. В познат стил, въпреки народното недоволство той се опитва да върне мрачното минало и политическата полиция и верните й доносници отново надигат глава. Унгарците обаче отказват да приемат връщането назад. Група от студенти, писатели, поети и други интелектуалци се обединяват и излизат с искане за радикални промени.

Всичко започва на 23 октомври 1956 г., когато студенти организират демонстрация пред статуята на полския генерал Йозеф Бем. Техните

искания, формулирани

в 16 точки, са ясни

и недвусмислени

– незабавно изтегляне на съветските войски в съответствие с мирния договор, да се състави ново правителство под ръководството на Имре Наги, а всички функционери сталинисти да напуснат комунистическата партия, да се организират свободни избори с участието на всички партии, връщане на затворници, закарани без съд в Съветския съюз след войната. И още: в икономиката да се изхожда от принципите на интересите на унгарския народ, свобода за пресата и радиото, връщане на стратегическите находища на уранова руда на унгарската държава, въвеждане на минимален доход за трудещите се и др. Протестиращите се застъпват и за връщане на религиозното образование в училищата, както и за премахването на задължителното изучаване на руски език.

Когато студентите искат декларацията им да бъде прочетена по радиото, полицията се опитва да разпръсне протестиращите. Пускат сълзотворен газ и започват арести на студенти. Тогава спонтанно над 200 хил. души излизат на протест по улиците на Будапеща, за да подкрепят студентите. Тълпата се опитва да освободи задържаните и полицията открива огън. Демонстрацията се превръща в бунт и започват улични схватки. Паникьосани от мощния народен отпор, комунистическите управници веднага обявяват военно положение и викат на помощ съветската армия. Още същата нощ

съветски части започват сражения с въстаналите граждани в центъра на унгарската столица, като първи откриват огън. На другия ден, 24 октомври, уплашени, че няма да се справят с положението, са повикани още съветски подкрепления и в опит да усмирят хората обявяват, че Имре Наги вече е назначен за премиер. На няколко пъти той самият се обръща към хората с молба да спрат сраженията, но положението вече е неудържимо. Бунтовниците превземат няколко фабрики в Будапеща, съобщава се за бойни действия и в провинцията – Дебрецен, Сегед и Солнок.

Революцията вече има и своите герои. Първоначално на 25 октомври полковник Пал Малетер бил изпратен да потушава бунта в центъра на Будапеща. С бронирана кола той отива до крепостта на въстаниците в центъра на унгарската столица – пасажът Корвин и близките казарми Килиан. Предният ден, на 24 октомври въоръжени работници откриват стрелба по руснаците от покрива на казармите, а въстаническият център на пасажа “Корвин” прави същото от другата страна. Командваното от Малетер подразделение моментално открива огън и стреля и по двете групи.

На 26 октомври той е вече в казармите, когато неговите хора залавят в плен 16-годишно момче, което се бие на страната на въстаниците. Отвеждат го при командира си. Но вместо да моли за милост младият боец демонстрира завиден кураж:

“Знам, че ще заповядате

да ме екзекутират,

но това няма да промени факта, че ние се бием за хората, докато вие стреляте по руска заповед. Вие трябва да бъдете на страната на народа!”

Поведението на младия въстаник явно оказва силно влияние върху Малетер. Той заповядва да го оставят насаме с момчето и след няколко часа прекарани в разговор с него за всеобщо учудване обявява, че е решил да се присъедини към въстаналия народ.

Разбираемо от начало хората, които се биели на пасажа “Корвин”, не повярвали на новината, че този, който допреди малко е стрелял срещу тях може да стане техен съюзник. Чак когато той започнал да им раздава оръжие, започнали да осъзнават, че наистина е станал от техните.

Битката обаче е неравна. Руснаците са обградили казармите с огромни сили от тежко въоръжени войници и бронирана техника. Въпреки това неголямата група въстаници под ръководството на Малетер и Ищван Ковач оказва героична съпротива и успява да неутрализира 17 танка на противника. Когато най-после съветските подразделения започват да се изтеглят, народната радост е неописуема.

28 октомври 1956 г., неделя, е паметен ден за всички унгарци. С голи ръце, с пушки и коктейли “Молотов” хората са извоювали свободата си. Много унгарци са платили за копнежа си към свобода с кръвта си и дори с живота си.

“Учудващо, но и хора, които са загубили почти всичко изглеждаха невероятно щастливи – описва тези паметни дни Ервин Бернхард в книга посветена на спомените му от въстанието. - Улиците и сградите на Будапеща бяха силно повредени, много от тях в руини, но нямаше престъпление или грабежи. Никой не докосваше магазините, а разрушените от тях бързо бяха ремонтирани от доброволци.

Въстанието е

чисто и невинно

Видях много големи кутии по ъглите на оживени улици, пълни с пари, дарения от хората, за хората, за каузата. Не видях никой да ги пази. Всички бяха щастливи да допринесат и не се докосваха до пачките с банкноти."

По радиото често вървели съобщения за победата на въстаниците, разказва още Бернхардт, самият той ранен по време на уличните схватки и в крайна сметка успял да емигрира чак в Нова Зеландия.

В хода на революцията се създават и работнически съвети, които успяват да възстановят реда и стопанската дейност.

"Боевете свършиха. Чувствах се много щастлив, въпреки че бях прострелян и ранен, но много хора и много от приятелите ми загубиха живота си за нашата победа. Хората на Будапеща и на цялата страна

бяха щастливи, че

най-сетне сме свободни",

пише още бившият въстаник.

Усетили свободата, хората първо започват саморазправа с омразните копои от Държавна сигурност и техните доносници. Гневна тълпа линчува всички известни участници в репресиите и за кратко време от двете страни на Дунава и до Околовръстното шосе на импровизирани бесилки по дърветата увисват много от тях. Разиграват се и грозни сцени, но озлобени от дадените жертви хора ликуват около труповете.

Стига се дотам от ръководството на репресивния апарат да молят опозиционно настроения Съюз на писателите да им гарантира живота, ако се предадат доброволно на въстаниците.

Народът масово сваля и комунистическите символи. Още в първите часове на бунта е съборена огромната статуя на Сталин, а на нейно място се развява унгарското знаме с герба на Лайош Кошут.

От затвора излизат политически затворници. Между тях е и кардинал Миндсенти, примас на Унгарската католическа църква, който прави прочувствено обръщение към въстаниците.

Междувременно съветските части се оттеглят, но обсаждат летищата под претекст, че трябва да подсигурят изтеглянето си.

На 27 октомври е обявено ново коалиционно правителство начело с Имре Наги, което включва представители и на опозиционните партии. В новия кабинет издигнатият в генерал Пал Малетер е министър на отбраната. Шефът на компартията Янош Кадар също участва като "държавен министър".

На 1 ноември Наги обявява въвеждането на многопартийна система, неутралитет и напускане на Варшавския договор. За жалост

еуфорията от трудно извоюваната победа трае само няколко дни

В Москва тези действия вече изкарват извън нерви партийната върхушка. Танковете, които са напуснали страната, но са останали до границата, нахлуват обратно.

На 3 ноември се съобщава за значителни съветски подкрепления и движения на войските чак до границата с Австрия. Руски танкове обграждат урановите мини в Печ. В ранните часове на 4 ноември Имре Наги съобщава за съветска атака на Будапеща и призовава за помощ световната общност. Руските сили завземат по-голямата част от страната: летища, магистрали, кръстовища, мостове, железопътни гари. Разправата с най-видните водачи на революцията е вероломна. На 3 ноември съветското командване кани унгарска правителствена делегация за преговори в базата си Тьокол, недалеч от Будапеща, с които уж да решат окончателното изтегляне на съветската армия. Унгарците приемат и пратениците начело с произведения в генерал Пал Малетер отиват на срещата. Но това е коварна измама - посреднощ в щаба нахлува шефът на КГБ генерал Серов с хората си и обявява, че унгарската делегация е арестувана. Макар и попаднали в капан унгарските офицери се държат достойно, признават по-късно дори и съветските военни в спомените си. Все пак опитът водачите на въстанието веднага да бъдат закарани в Москва е осуетен от части на новосформираната Национална гвардия, която е завзела пътя към границата.

Имре Наги и негови приближени, заедно със семействата си искат политическо убежище в югославското посолство и временно се укриват там. С фалшиво обещание, че ще гарантира неприкосновеността им Янош Кадар накрая ги убеждава да напуснат чуждата мисия, но още когато се качват в докарания за целта автобус, офицери от КГБ ги арестуват и

сред писъците на жените и деца им ги откарват в ареста По-късно са преместени в Румъния, а на 17 юни 1958 г. след таен процес Имре Наги, Пал Малетер и приближените им са разстреляни и погребани в незнаен гроб.

Кардинал Миндсенти е приет в американското посолство, където прекарва цели 15 години, докато най-накрая му е позволено да напусне безопасно страната.

За съветската пропаганда въстанието е контрареволюция. Както му е редът империализмът се заклеймява като главен организатор на фашистката реакция в Унгария. Радио “Свободна Европа” е обявено за задграничния военен и политически щаб на “фашисткия метеж”, а пратките на Червеният кръст – за главното средство за тайно внасяне на западно оръжие през унгарската граница. В самата Унгария британският военен аташе полковник Джеймс Каули бил взел пряко и непосредствено участие в уличните боеве, а западногерманският депутат фон Льовенщайн е обявен за главна свръзка с едрите капиталистически империалисти в Западна Германия.

Всъщност именно липсата на помощ от Запада е причината за разгрома на въстанието, а за потушаването му СССР използва огромна сила - 14 танкови, механизирани и стрелкови дивизии. В боевете загиват около 3000 унгарци и 700 съветски военнослужещи.

На 8 ноември в 5,05 ч. сутринта по радиото на Червената армия на съветска територия – гр. Ужгород, Кадар обявява образуването на Революционно работническо-селско правителство съставено изцяло от комунисти. Все пак по съвременни оценки,

борбата на въстаниците

не остава напразна

Въпреки последвалите репресии (около 15 000 са осъдени за участието си в революцията, а 200 000 емигрират), новият режим на Янош Кадар вече избягва да повтаря някои от най-големите грешки на предшествениците си. Заформя се нещо като особен унгарски модел, наричан от някои “гулаш социализъм”, при който народа все пак се радва на някои права и придобивки, които са немислими за хората в останалите страни в Източния блок.

Янош Кадар умира на 9 юли 1989 г., по случайност на същия ден, когато унгарският Върховен съд обявява решението си за реабилитацията на Имре Наги.